автор: felisia

Луната седна плахо на комина
и се вторачи в затъмнената ни стая
не знам дали от нея стана светло
или очите ти от страст сияят.
Настръхваш ме,
като нахлул внезапно вятър,
през сънения ми прозорец,
по устните ми се разливаш бавно
и аз не мога вече да говоря,
и само дишам, все едно се раждам,
поела първата си глътка въздух
по вените ми се разлива лава,
усещаш ли как тихо тръпна?
А после се взривяват сетивата,
и раменете ми заоблени и гладки
отпускат се във твоята прегръдка
и вече няма връщане обратно.
Дантелените ми копнежи
се свличат бавно и оставам гола,
такава дива, все едно съм котка,
и същевременно ранима, нежна, твоя...
А ти си пламък и ме разтопяваш,
разтичам се приличайки на восък,
не мога да остана същата,
когато съм докосната от огън.