автор: botyofentiev

Колко странно нали,
до мене вървиш,
дъждът си вали,
а се смее Париж.

Ти – премръзнало птиче,
което обичам,
търсиш мойта ръка
да погледаме Сена.

Кеят плаче на глас
във вечерния час,
а в мъгла величава
Нотр Дам се изправя.

Две сияйни очи,
две искрящи звезди
тихо шепнат – вземи ме,
вземи ме, вземи ме.

Следвам мойто сърце,
което зове
в милионния хор
да се спрем в Сакре Кьор.

И по стълбите бели
наш’те бели лица
от любов онемели,
целуват света.

А нощта заблестя
в твойта черна коса
и притисна се в мен
този радостен спомен.

...

Колко странно нали,
след безброй много дни
пак до мене вървиш
и се смее Париж.