автор: giro

Госпожа Поцинкована тел беше много изискана и затова - високомерна. Тя си знаеше качествата, а сред тях изпъкваха стройното й, гъвкаво тяло и младоликият й вид – сякаш времето за нея беше спряло малко преди 40-те.
Съпругът й, обаче, беше безработен хаймана. Неговото си-ви бе кратко и твърде оскъдно откъм благоприятни факти. Той изглеждаше зле – без време състарен, изкривен от живота, с помръкнала и петниста кожа.
Господин Ръждясал пирон все не можеше да си намери работа. На всички интервюта се проваляше. Жестоките работодатели търсеха нови галванизирани винтове и все му натрапваха, че е нужно да повиши квалификацията си, чак след това да се яви отново при тях. Но той си беше консервативен и предпочиташе да ръждясва с все по-бързи темпове, отколкото да ходи на курсове – все пак, ако някой ценеше доброто старо време, щеше да го забележи. Но така и никой не го забелязваше в тази шантава епоха на иновативни крепежни елементи и прочее идиотщини. Все пак, всичко това не му пречеше невъзмутимо да си цъка семки на пейката пред блока.
Госпожа П.Тел го гълчеше по повод и без повод. Жената отдавна считаше брака си за изконсумиран, но в тази странна връзка все още я крепяха регулярните любовни ласки на нейния Пирон и копнежът им за дете. Мъжът беше животински силен, а кривините и несъвършенствата му изобщо, й доставяха с грубостта си невероятен кеф. Тя се увиваше страстно със сребристата си снага около изпеченото му и ръбесто тяло и не се разплиташе, докато той, миг преди да се пречупи завинаги, не изкрещяваше „стига!”. Тогава тя свършваше, но пак му се караше.

Двамата дълго бяха чакали дете. Поцинкованата тел беше си помислила, че сперматозоидите на мъжа й също са корозирали. Въпреки това, макар и в късна възраст, голата страст сътвори единственото им дете. То бе вълшебен генетичен синтез, олицетворяващ огнено-пикантна среща между Изтока и Запада. Момичето бе златисто мургаво, но гъвкаво, с високомерието на майка си и с непукизма на баща си.
Не му дадоха име веднага, а в родилното го вписаха само с презиме и фамилия. Когато впоследствие установиха, че бързо нарастващото бебе е практически гимнастик, го кръстиха „Кукичка”.
Кукичка растеше и младостта доказваше невероятно удачното й име, понеже, който я видеше, се закачаше за нея и не можеше да се откачи, докато самата тя не пожелаеше това.

Времената се меняха, в обществото възникна криза и точно това бе късметът на Ръждясалия пирон – от немай къде го командироваха при изгодни условия в един стар селски сайвант. Според собственото й мнение по въпроса, кризата се отрази зле на Поцинкованата тел. Високомерието й бе задушено като я вложиха в едно рекултивирано лозе. Там тя трябваше да дели редовете заедно с едни пълни дървеняци от акациев произход, а след това да изнася и тежестта на многодетното Зряло грозде.
В крайна сметка двамата родители се сбогуваха с уникалната си щерка и й оставиха кутийката, която дълги години обитаваха. Дадоха й също почти всичките си спестявания – малко парички, с които тя да започне живота си самостоятелно.

Кукичка заживя на висока скорост – работеше, учеше и въртеше пичове от всякакви калибри и метали на малкия си пръст – откачане нямаше. Тя беше талантлива в много отношения. Да оцелява при всякакви условия – също.
Завърши право. Беше решила, че тази специалност чудесно корелира с чудните й закривения. Стана адвокат. Започна бързо да напредва, но не след дълго получи леко гръбначно изкривяване, та ченгелчето й хептен се закриви. За да се издигне към върховете на юриспруденцията, а й - за да поизправи снагата си, след известно време стана съдия.

Отначало Кукичка гледаше дела за разводи. От това време й остана споменът за скандалния развод между нахаканите Клещи Керпедени – осъждани не веднъж за домашно насилие, и мрънливата Шлицова отвертка с изявени психични проблеми. Експертизата й доказа, че тя е загубила идентичност още в края на ХХ век с повсеместното въвеждане на Кръстачките.
По това дело Нейна чест, съдия Кукичка Ръждиво Пиронкова, взе много мъдро решение – даде развод на Отвертката, а Клещите бяха обявени за виновни и практически разчленени от тежката издръжка, която им бе възложена и рестриктивния режим на лични контакти с изтормозените деца. За настойник пък бе назначен техният кръстник, г-н Обущарски чук – добродушен, но тъповат мъж, отдавна загубил значението си в обществото.

Осторожното ръководство на съда скоро забеляза големия потенциал на младата съдийка. Тя държеше здраво нещата в свои ръце, все едно бе абордажна кука. Затова бе преместена в наказателна колегия. Малцина избрани стигаха до тази преторианска гвардия.
Новата пеналистка бе извикана в кабинета на Председателя – Нейно превъзходителство госпожа Удобната Тесла, по баща Мека Стоманова. Там на Пиронкова връчиха първите дебели, червени папки. Така си беше, в тези смутни времена наказателното правосъдие бе обагрено в червено – алегория, която добавяше пикантна, но всепотребна жестокост към него.
Тази работа вече беше идеалната територия за амбициозната съдийка. Закачеше ли се за нещо, не го пускаше, докато не го разнищи докрай. Наказанията й бяха тежки. Позволяваше си понякога и дребни своеволия – например да оправдае някой подсъдим, тъй като деянията му не са доказани. Ръководството гледаше с майчино снизхождение на тези приумици, защото знаеше, че те са детска болест на съдията, все още неотърсен от иначе съвсем вредната вяра в Доброто.
Не след дълго Кукичка блестящо приключи един тежък процес с особен обществен интерес. Тя сурово наказа група разбойници – топори, чукове и вериги, чийто тартор беше лицето Трион Чапразов, или както респектирано го наричаха в средите му – „Бичкията”. Тези вагабонти дълго време се измъкваха от хватката на властта, но Кука Пиронкова, ги закачи и закова здраво - след присъдата това за дълги години предопредели бъдещия им живот.
От този момент все още младата съдийка беше в центъра на обществения, медийния и гилдиен интерес. Каниха я да води лекции и семинари, взимаха мнението й по всякакви въпроси касателно Правосъдието, а и за живота като такъв.
Нейна чест, г-жа Удобна Тесла, насърчаваше тези изяви и беше много доволна, че без да бъде подсещана, Кукичка ги обсъждаше предварително с нея.
Така службата си минаваше, годинките също. Момичето считаше, че не би могло да има по–хубава и най-вече – по-смислена работа от нейната. Купи си даже просторен мезонет на изплащане – в него имаше специални стелажи за почивка, както и гимнастически съоръжения за поддържане на гъвкавостта. Нямаше как – наказателният съдия трябваше да бъде гъвкав.

Понякога, със служебната кола, щерката ходеше в селото, където на сайванта все още стоеше закован баща й. Разказваше му за себе си и за успехите си. Той се радваше /естествено, леко сковано/, но я предупреждаваше да не забравя работническия си произход, чието най – голямо благо беше доброто заземление. „Ето, казваше той, хубаво е, че си станала толкова важна и значима, но помисли – какво би станало със сайванта без мен?! А иначе никой не ме знае и не взема интервюта от мене. Сега, за да завиеш един елитен винт, ти трябва специална отвертка с хром-ванадиев връх, специално кален бит, пък и специален, акумулаторен винтоверт. А на мен ми стига един прост чук. Дори да го няма, един камък от улицата може да свърши работа. Винтът, изкриви ли се веднъж, повече не става за нищо, а аз и да съм крив, изправят ме на цимента и пак върша работа.”
Кукичка обичаше стария си баща, но считаше, че той, невзрачният, прокуденият на село, той, който не е постигнал нищо значимо в живота си, говори така, само за да компенсира слабото си самочувствие.
Тя ходеше и на лозето. То бе гледано изключително добре. Редовете бяха като от документален филм за Прованс. Бледожълтите акациеви колове стояха гордо изправени, а майка й, въпреки годините, сребрееше патинирано и дискретно, но с възвърната високомерност между тях – лозата се крепеше на нея в крайна сметка.
Поцинкованата тел слушаше с възторг за кариерата на дъщеря си, трептеше и звънтеше от радост, та понякога покрай нея се отронваха и гроздови зърна. Когато Кукичка смутена й разказа, че след една малко по-неочаквана оправдателна присъда Председателката я бе погледнала студено и въпросително в коридора, майката веднага я смъмри: „Внимавай да не си загубиш работата с тия оправдателни присъди!” После я насърчи: „Винаги е важно да бъдеш себе си, но за оцеляването ти понякога е добре да имитираш някой друг... Ето вземи мен – за разлика от баща ти, аз не ръждясвам, но трябваше дълго да го търпя и от това все пак се пръкна ти, скъпа. На мама златната съдийка, айде, и да не правиш глупости!”
Сребристата маминка се интересуваше и от интимния живот на щерка си, но там изгледи за брак нямаше. Кукичка беше дивачка в личния си живот и мнозина жадуваха да посетят горния етаж на мезонета й, за да се закачат на точката между дългите крака и сластно извитата снага. Но за обвързване и дума не ставаше – бракът води до деца, децата - до майчинство, майчинството – до загуба на слава. Абстиненцията от последното това момиче не искаше да си представя.

Момичето стана жена, после пък – зряла жена.
Странно, някак общественият интерес към нея отслабна с напредването на годините. Беше се замислила за този, едва ли не незаслужен развой и дълго време прекара в чудене за обяснението му. Когато установи, че вече не може да отсъжда с присъщата на младостта й бравурност, а и да раздава годините затвор, все едно са бонбони за сватба, разбра, че вече завинаги е станала скучна, почти жалка. Ето защо значи е загубила медийната си атрактивност! Прозря, че и да оправдаваш е ужасно трудно и то не заради Първородния грях.
„Да съдиш е зор, мамка му! – тюхкаше се тя, затворена в себе си – Явно одъртявам... Славни бяха старите времена, като тиролска песен изливах правосъдието си: ой-ларипи, тра-ла-ла, бум отляво, бум отдясно, бум в...”
У дома се загледа в огледалото. Винаги уверена в своята неотразимост, тя не флиртуваше с него като някои други. Днес обаче видя, че сластната й дъга е започнала да атрофира – вече бе прекомерно огъната тъй, че трудно можеше да се закачи нещо на нея. Дори медено-бронзовото й покритие, добито сякаш в Сен Тропе, беше започнало да се поналюпва. В тези язвички по нея цъфтяха сега първите ръждички.

Кукичка мина на вино, не след дълго – и на водка. Те, или други неща, й помогнаха да види очевидното: саламите са без месо, сиренето е без млеко, медицината е без здраве, образованието – без знания, отпуските – без почивка, натрапеното добро – без успех, насилственото зло, наречено възмездие – безумно...
Смееше се фъфлейки на неизчерпаемите каламбури, които тази афористичност раждаше.
Не напусна работата си. Дезертьорството нямаше да допринесе с нищо, както с нищо не допринесе отшумялата й слава. Удобната Тесла спря да й обръща внимание – в съда имаше сурбюлюк млади дихатели, готови да скочат от окопите с голи гърди. Естествено, въоръжени с пушки срещу враг с прашки.

Един ден отиде на поредната визитация при баща си. После навести и майка си. Те бяха с толкова различни характери и с така различни философии, а имаха толкова общо...
После изчезна. За известно време това я направи отново медийна звезда. След една година залепиха некролога й на информационното табло. Съдебният администратор не можа да намери в интернет подходящ епилог, та се задоволи с обобщаващото: „почивай в мир”...

********************

- Рангааа! Ей, Ранга!!! Яла насам бе, да го туря на майка ти, да го туря! Колко пъти съм ти казвал, гъбо отровна: шъ си закачаш кирливия въшкарник на оня ръждясал пирон! Глей колчав стърчи от гредата! На тая кукичка тука, лъскавата, само аз си турям нещата под сайванта. Разбра ли или да ти набия кофата?! Аз ли съм шеф или ти? Аре, откачай си парцалите и отивай с клещите на лозето, че нещо се е скъсала телта. Ама бахти и телта излезе тая, чак сега се скъса! Айде, после ще почиваш. Може и в мир, ха-ха-ха, амин!!!