автор: Detox

Завръщане е много странна дума...

„Човек, с години не бил у дома си, завърне ли се и намери любимите си вещи непобутнати, няма защо да пита как са го чакали близките му. Но ако набързо е отскочил до някъде и любимата му роза е отсечена, той трябва да се изплаши, като да е попаднал във враждебно обкръжение…”
Митко Яворски
Завръщане е много странна дума. Човек няма как да се върне, в който и да било момент и на което и да било място. Хората ще са различни, обстановката ще е друга, детайли от нея ще напомнят или дразнят…
Самият той ще е друг!
Завръщането у дома, за мен беше абстрактно понятие, до смъртта на татко.
Преди това приемах за „дом” стаята си с абсурдни плакати, които мама изгори веднага щом се изнесох.
Кухничката на баба, която миришеше на дим, мекици, уют и любов… Която пак мама превърна в абсурден будоар, веднага след смъртта и…
След смъртта на татко отново видях… Кипариса.
Татко казваше, че дядо го е садил. Не знам… Може да е била негова си легенда. (татко обичаше легендите). Знам само, че той се извисяваше над дома ни през целия ми живот. Знам, че е посрещнал мама като булка, знам и как плачеше баба под него, и как го гледаше татко… Когато се катерехме по него, татко трепереше. Беше го страх да не счупим клонче или да паднем… Не знам, за кого се тревожеше повече… Не казвам, че обичаше него повече от нас! Даже ни показваше гнездата, стъпалата… Той беше „стълбата към небето, която… издържа само деца…”
Кипарисът старееше. И ние с него.
Когато татко си отиде прегърнах кипариса. И тогава… Видях дядо, когото никога не съм познавала, чух татко, да ми разказва за „клоните, които водят към небето”. И знаех, че съм у дома! Знаех, че докато го има, имам дом.

…
Но ти го мразеше. Винаги си го мразела. Всъщност, той беше последният свидетел на всичко изживяно и премълчано. А ти, мразиш миналото и спомените си. Затова го уби. Не за сянката, която прави, не за мястото, което заема или за няколкото кубика дърва… Просто го мразеше. Заради хората живели преди теб и тези, които ще живеят след теб.
Хората живели под това дърво си отиват, мамо!
Птиците гнездили в короната му, навярно вече те мразят.
Децата им обаче… трябва да има, къде да се върнат!
Домът, това не са просто стаи.
Ти, уби домът ми. И аз не мога да се завръщам повече.
Който може, да ме съди.

Прочети още: http://www.stihovebg.com/Proza/Miniatyuri/Kiparisat/199873.html#ixzz3FdZPhhCm