Ти, Непознатият,
защо с очи ме жаравиш,
в поглед,
защо ме погребваш?
Десет стъпки делят ни
от врата до врата
и гора от очи.
Ти , защо
моите тъжни зеници избрал си?
Аз, защо ли
в смарагдите твои се взрях?!
В десет стъпки - фаталност,
разсъмване или ад?
В десет стъпки изви се
седемцветна дъга
със лъчи от очите ти
а от моите- звезди.
Като зла безнадежност
с препирни и брътвеж
в десет стъпки дели ни
тук човешката гмеж.
И на спирка "Случайност"
излетя .И стремглаво
озова се пред моята врата,
към мен в длани протегнал
кълнилата мечта
Но шофьора нервак бе -
с яд затръшна вратата.
"Няма място за щастие!"
чух, газта изрева.
Гаснат в лятната вечер
два смарагда далечни...
А копнеж, като мълния,
доуби ме.
И стъмни.
74г. Гена Белякова