автор: Shrike

Илабела*
Професорът веднъж ми каза, че съм опасна. Гърмян заек е професорът, не можеш го измами току-така. Пък аз не мамя, само примамвам. И си въртя очите като нивеляшка.
Шегувам се. Не ги въртя, а ги впивам. И изпивам. Но това звучи наистина опасно. Може би е. Защото после плачат. И аз плача. Даже плача много повече. Но както и да е. Професорът се беше наежил, напудрил и насосал. Разбирам го. Понякога е толкова неприятно да си ерудиран. Налага се да театралничиш и мимикрираш. Ми какво толкова... и на него му се е дощяло да пофлиртува. Професорът плува в океана, после си разрежда времето с джогинг и йога. Професорът е добре сложен и ужасно интелигентен. Честно казано, направо си е страшно секси, макар и на дърти години. Само дето постоянно настоява да танцува. Неловко е. Ще се окаже някой спънат и ще трябва да се преструвам, че се водя по ритъма. Много е трудно, изпонастъпвам ги по краката и после иди обяснявай. Не танцувахме. Той може да е гърмян заек, но и аз не съм от вчера. Отнасям спомена от бурята, океана и страха на всички останали. Първо плавно нагоре и после бам от два метра. Зарежда се едно бам-бам-бам-бам. Бам-буки-буки-бам-буки. Народът пребледнява. Аз хитрувам на задната седалка, а професорът е неотразим. Куражлия е той. После всички удряме по няколко Кайпирини. Професорът черпи.

Лас Вегас
Професорът ме задява с криви погледи. Малко ме подценява. Цялата тълпа се разюздва. Дето баба има една дума - като изтървани. Изтървани не, ами направо на синджир държани и пуснати. Тук сме на Маргарити. Важното е, че имам приятел. Нагълточваме се със суши, сушими и разни сладкиши. Лапотя и ползвам вилица. Прехвърляме топката. Голи тела. Разчленени. Направо разтърсващо. Не съжалявам. Странно е, но покварата започва да ти харесва след три-четири дена. Ех, душо човешка, наистина ли си толкова слаба?
Професорът започва да ми додява. Струва ми се, че не го бива особено в танците. Но той настоява. Ето на, сега се оказва, че би бил очарован ако мога да пея. Нима не вижда че съм дивна богиня и косите ми рисуват вселени? Нима не вижда, че съм обяздила времето и нямам нужда от стреме? Препускам. Сливам се с вяръра. Ако ще да разбира. После танцувам сама. Диво. Така както обичам. Отнасям спомена от единственото земно твоерение, което ме убеждава в съществуването на Господ. И от най-странната буря. Потоп насред пустинята.

Джеджу**
Всъщност на Джеджу професорът си призна най-накрая. Смятал, че съм опасна. Бил мислил за мене. Бла-бла. Все едно може след като ме е видял да мисли не за мен, а за русокоси полякини с медни гласчета. Ядем мандарини и няма как - уча се да оперирам със клечки. Пак имам приятел. И осъзнавам, че съм щастлива. И съм силна. Моят глас не трепери. Но си признавам - като пуле пред майка си се опитвам да блесна. Въртя експерименти, фръцкам се и грамогласнича сред множеството. Комплекс вероятно от деството.
Тук се катерим. Нагоре. Нагоре. Нагоре. За да погледнем в гърлото на вулкана. Професорът прелита покрай мен. Сигурно иска да се докаже. От възрастта е...
Странно красиво. Различно. От амбиция не ми остава пространство за спомен. А и вече изпадам от категорията на 35-годишните. Чернокоса съм, да! И очите ми, и те черни!

Глазгоу
Разбирам го професора. И спирам да го харесвам. Пита ме на ухо дали джентълменът до мен е съпруга ми. Разочарова ме. Вероятно ревнува мъничко. Не харесвам страхливци. Тук всичко е страшно различно. Срещам поета. Пием уиски. Но това е друга история.

*http://en.wikipedia.org/wiki/Ilhabela,_S%C3%A3o_Paulo
**http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A7%D0%B5%D0%B4%D0%B6%D1%83-%D0%B4%D0%BE