Утихна небето
след тътена мрачен на бурята.
Дъждът ще отмие
тъгата в поредния белег.
Тротоарът е лепкав
от стъпкано кално безмузие,
а асфалтът блести,
иронично напукан в неделя.
Остаряла нощта,
похърква в стипчива гримаса.
Като бесни пчели,
мисли бранят егото диво.
Ех, някога беше...
Просто беше прекрасно.
А утрото вече е залез,
старостта - артритна и сива.
И дългия вик
на скучен безделник
прекопава съдбата ми смешна,
засажда, тори,
плеви и полива бъдните грешки,
на дните без понеделник.