автор: apostola

По утрото се плъзга моя ден
и бавно слиза на земята.
И по килима розовочервен
той стъпките към нас премята.

Със побеляло слънчево око
простора цял развиделява.
От облаци съшитото сако
в небето трайно го вталява.

И жари жадната за слънце гръд
и в дрехата на ход пораства.
И в залеза червен зад оня рът
пожара огнен се разраства.

И удължени сенките лежат
в треви от слънце уморени.
А бързащите птици пък кръжат
под облаците зачервени.

Денят умира бавно във нощта
и няма да се върне вече.
Но друг след него пали си свещта
и носи розово елече...