| Кой ме направи този
човек, който съм? Хомо-пишещия? Писатель/scriptor
Учителите ми – Севдалина...
с отворени тълкувания в елементарния свят на детските ми представи,
при провокации и слухове в малкия град, за малкия човек,
с вслушване и изслушване, и с разкрепостяване на клишета от прочетени, осъзнати и написани нови треви и тинтявно-лилави звезди и
с прозорци на 5-6 времево разположени странно нива във пространствата.
Тя си е приказна с всеки допир
и дори ако някои от нас да се справяме, а другите не чак толкова,
предпочитам уроците й!
ОТКРИТИЯТ й урок ме замисля до следваща травма!
yd
| Рейтинг за текстСредна оценка: 5 Оценки: 1
Отдели време и гласувай за текста.Ти си Анонимен. Регистрирай се и гласувай. |
"напред е светлината" | Вход | 2 коментара (5 мнения) | Търсене в дискусия | Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание. |
Re: напред е светлината от yd (whereareyouhiding@iaminmyself.org) на 26.10.2014 @ 12:23:00 (Профил | Изпрати бележка) http://www.iaminmyself | ето и кратка идея за оригинала:
"ЧЕПЕЛАРЕ – ДЕКОР НА УРОКА-СПЕКТАКЪЛ
(увод към книгата)
Учителската ми кариера започна в Чепеларе през месец септември на 1959 година. От пръв поглед се влюбих в това малко планинско селце от градски тип. Очарова ме романтичния планински пейзаж, старите каменни къщи с тиклени покриви.
Тук в неделен ден хората се разхождаха по главната улица, дамите все още носеха шапки с широки периферии, напомнящи 20-30-те години на века. Някои от по-възрастните мъже сваляха от главите си старомодните бомбета пред дамите и градските първенци и небрежно докосваха с два пръста периферията на шапките си пред обикновените, неангажирани със суетата на деня, хора.
Що се отнася до младите, те демонстрираха новото време и новата мода с модерните тогава сиви каскети.
Но най-особеното, най-очарователното бих казала беше, че чепеларската интелигенция, която четеше много, имаше за кумир един низвергнат норвежки писател – Кнут Хамсун. Този факт ме възхищаваше и развеселяваше. Не зная как Кнут Хамсун, този малко популярен автор в България, беше попаднал точно в Чепеларе и то не в една библиотека. Едни твърдяха, че г-н Андрейчев, бащата на моята ученичка Велика Андрейчева, (една от най-добрите ми ученички от всички випуски, която по-късно написа биографично-изследователски труд за Николай Райнов) е донесъл томовете след войната, когато писателят вече е бил в немилост в родината си като фашист и поклонник на Хитлер (в произведенията, които бях чела от него „Виктория” и „Пан” нямаше нито ред в подкрепа на тези твърдения). Другият дом, в чиято библиотека имаше произведения на Хамсун, беше на семейство Глушкови (синът Костадин Глушков след години стана автор на забележителната, скоро излезнала от печат книга „Пътят”). Третият пакет от книги на Хамсун беше в библиотеката на отец Евстатий Янков, превърнал се в духовна и нравствена школа за чепеларци. След 1944-та година отецът бил преследван и тормозен от властващите комунисти, защото отстоявал християнската вяра и морал. След като е арестуван и зверски пребит, той умира от раните си на Великден 1952 год. в болницата в Пловдив. В предсмъртния му час младият тогава д-р Хаджиматев от Чепеларе, който изповядва мюсюлманска религия, му прочита, по негова молба, молитвата „Отче наш”. Присъстващите край леглото му свидетелстват, че след като предава Богу дух, в болничната стая се разнася благоухание. До ден днешен отец Евстатий се счита за новомъченик и светец.
Сега като се замисля, по някакъв странен начин Хамсун беше връзката между тези три дома и може би предопредели раждането на бъдещите писатели – Велика Андрейчева и Костадин Глушков.
И тъй чепеларци четяха Хамсун /и не само/, пиеха и пееха, освен хоро танцуваха туист, милицията гонеше враговете на народа. А враговете на народа най-вече бяха компания „Окапале” (интелигентни чепеларски младежи „окапали” от университета поради политическа неблагонадеждност), които правеха среднощни серенади и гърмяха с халосни патрони по нощното небе.
А годините се претъркулваха по неравните улици на малкия град, есента сменяше лятото, лятото зимата, градчето /защото през 1964 г. стана град/ живееше своя живот. В един миг си помислих, че шапките с периферии, бомбетата, нощните серенади на „Окапалете”, както и среднощните стрелби, чиито извършители никога не биваха разкривани, са една елегантна, иронична усмивка на Чепеларе.
Може да се каже, че чепеларци играеха своя житейски театър и успоредно с него на сцената в читалището се реализираше истинският театър. Винаги в Чепеларе е имало силен театрален състав. Неговите тогавашни актьори не отстъпваха на професионалите. Спомням си на сцената Веса Пепеланова, Велика Тодорова, Горчо Мержданов, Никола Джубров… На сцената в читалището се поставяха класически пиеси, оперети и дори мюзикъли… И аз някак си се вписах в театралната дейност на Чепеларе като започнах да ръководя младежкия драм-състав. През 1964 г. поставих „Уестсайдска история“ и си спомням фурора, който предизвика лудият рок, танцуван от двайсет двойки на сцената. Докато журит
още коментари... |
Re: напред е светлината от divcviat (divcviat@abv.bg) на 30.09.2014 @ 18:38:20 (Профил | Изпрати бележка) | Хубаво е да има светлина която следваме,а силните по дух загърбват травмите!
Поздравлиние,yd!divcviat |
| |