автор: giro

Ей, баси кефа! Не мога да се въздържа, ще разкажа:
Има една лелка при нас. Дидо, от подръжката, я нарича „Краставицата”. Голям ум, съдия по разводите. Дълга, крива, грапава като сорт „Гергана”. Преподава освен това намкъде си некво агроправо. По-специално по въпроса как да колим животните без да нарушаваме правата им. Бая сложно е, не е за всеки. Джитка из цялата Европа по обучения, семинари, конференции и тинтири–минтири. На две крави сеното не може да раздели, но тя е специалист по кравите, не по сеното им... Целта е след като се осеменят да бъдат разведени. Друг да им дели после сеното.

Имахме учрежденски банкет – дългоочаквано събитие, финансирано със средства, спестени от важните неща. Коафьорите си бяха оставили ръцете, ама нейсе. Бездруго тези срещи са само между естрогени и тестостерони, та главите, камо ли косите, не играят. Краставицата – и тя там. Иначе е все ухилена и носи на майтап, ама то с нея само майтап си трябва.
Била на обучение на Майорка, пък там я посрещнал някакъв съдия, дето имал – представящ ли си, Ванка! - седем къщи, пръстен с ей такъв диамант и часовник за двеста и петдесет хиляди евро – е, тва е магистрат, не като нас, цървули!
Викам, че тоя е ебаси рушветчията, бе! Там НАП, ДАНС нямат ли? Как го докара до това дередже?!
„Преди бил адвокат, оттам са парите.”
„Гати легендата, а как позна, че пръстенът е диамантен?”
„Ми той ми каза.”
„Бе, тоя идиот всичко ти е казал майче, ма Сийо, ти повярва ли му?”
„Е, как да ме лъже човекът, коскоджамити съдия. В интернет ми показа същия часовник, нали видях!”
Бре!

Мина време, Краставицата пак по чужбините.
Събрахме се веднъж в моя кабинет – ей, така, да пийнем по служба. Разправя сега за някакъв марсилец на семинар в Трансилвания. Прокурор пък тоя. Не се подготвил с климата, зима - намокрил си обувките и му се наквасили чорапите. По време на лекцията си ги сложил на парното...
„Оле, Ванка, гледай колко са освободени хората! А ние тука с нашите комплекси!”
„Ми тоя имаше ли пръстен бе, колежке? Той май за едни свестни обувки няма, че и за резервни партенки!”
Айде бе, човек, ти знаеш ли какви заплати получават колегите във Франция – седем хиляди евро на месец!”
„Той ли ти каза, ма?”
„Той, ми кой друг.”
Уффф!

И при нас беше киша. Сложих си аз едни платненки с три четвърти чорапи. Наквасиха се още в първите 50 метра. До съда краката ми бяха вече гъбясали. Взел бях от майка ми един бас бая големичък пръстен с черен камък – от абитуриентската ми. Тичам в кабинета. Интернет. Гледам страницата с моя часовник, има барометричен алтиметър и други алабаланици. От дядо ми имам буржоазна вила, стои на декстопа. Викам Краставицата. Чорапите ми са на парното. Пафкам цигари, та не знам кое дими повече. Турил съм габардясалите ми петала връз бюрото. Сцена натурална, освободена.
Влиза тя. Показвам й всичко едно по едно, пък и накуп.
Тя е леко погнусена, недоумяваща и някак протоколно ухилена.
„Какво става, бе Ванка?!”
„Отивам на работа в Трансилвания. Подготвям се да не се изложа.”
Вдяна.
„Еееех, тва ако стигашеее, Ванкааа...!

Чудя се, досега мислех, че стига. А на мен и то ми е много.
На сиромах човек и половин п...тка му стига, ама да не е от сорт „Гергана”.