Пожълтелите страници ме разпитват
за отговорите в тях.
Едно мъжко момиче,
между редовете умря.
Дъждовните думи размазват
най-силната й страна.
Още повече се забива
всяка буква като стрела.
И стреля с гневни погледи
небето в нощта.
Но пороите не спират
просто така.
В дългите престои навикът
наблюдава света.
Как животът минава
покрай него едва.
В дългите раздели мракът
сам пали свещта.
Тя ухае на минало
и гасне във самота.
В дългите порои облакът
е препълнен с тъга.
Гол охлюв, коприва,
и придошла тишина.
Но не свършва приказката.
Не, и така...
Едно неродено кокиче
израждам сега.