автор: gringo

Осма глава

Не кълвеше. Иван, нисък, с кръгло позатлъстяло лице, беше забил поглед в червената плувка и сивите му воднисти очи изразяваха досада.
- Какви кленове, бе, Драго! Едно рибе не съм мернал от сабаале, да не би
оня ден нещо да ти се е привидело?
Мъжът, към когото бяха отправени думите, изобщо не си направи труда да отговори. Казваше се Драгомир, но всички му викаха Драго. Вече близо половин час кибичеха на речния бряг до моста и той чакаше удобен момент, за да осъществи намисления план. Реши, че е време да действа.
- Отивам да пусна една вода, - обърна се той към закръглената, увита с подобие на шушляково яке фигура –и ако до десетина минути не хванем нещо, предлагам да прибираме такъмите! –допълни, навлизайки в шубраците.
Измъкна от кухината на прогнилия дънер куфарчето, чиято тук-там обгоряла кожа бе овлажняла от нощния хлад и го хвърли в храстите. След секунди вик на изненада разгони цвъртящите пилци:
- Ванка-а-а, бързо идвай, идвай бе, да видиш нещо!
Довтасалият скорострелно Ванка втренчи поглед по посока на протегнатия напред показалец на силно развълнувания си приятел и съзря черно куфарче, полускрито под листата на копривата и кучешкото грозде.
- Боклук некакъв!- отсече авторитетно, направи няколко крачки и го изрита небрежно. Куфарчето се преобърна, отвори се и застана неподвижно във формата на латинската буква V,обърната обратно.Застиналият на момента Иван гледаше зяпнал изсипалите се в мокрия треволяк пачки и напразно се опитваше да се изрази членоразделно:
- А-а-а-а, т..т..т..такова..., п...па-па-пари,…пари!... Пари!!!” Като риба на сухо той се мъчеше напразно да си поеме дъх, въртеше ръце некоординирано, при което шушляковото яке произвеждаше неприятни стържещи звуци, кривеше се и странно пулеше очи така страшно, че Драго се уплаши да не би сърцето му да се пръсне от вълнение.... Постепенно пълничкият човечец дойде на себе си, пое с пълни гърди свежия утринен въздух и погледна въпросително Драго, който се преструваше на изненадан.
- Е-е-е, кво сега!Думай, кво ше праим! - сивите очета на бързо окопитилия се тантурест шоп хитро заблестяха. - Май с тебе верно фанааме големийо рибок!!!...
„ Ще има глава да пати с това алчно копеленце!” - мина през ума на Драго, но припомнил си как задъхан и неразсъждаващ бе грабнал оня ден куфарчето, осъзна, че не стои по- високо в нравствено отношение от своя приятел. И двамата бяха една стока – изтормозени, озлобени и отчаяни от
двайсетгодишния преход от социализъм към дявол знае какво общество.
- Слагаме го в торбата, блъскаме отгоре рибарските боклуци и явяш- яваш, кротко се домъкваме - у вас, у нас - се тая, сипваме си по една ракия и решаваме кво ше праим нататъка!- стресна го нетърпящият възражение глас на Ванката.
„Насадих се на пачи яйца”- Драго погледна почервенялото възбудено лице на тъпчещия около него Иван и отново се разкая за глупавото хрумване да го използва за свидетел на намирането на куфарчето.- „По- добре у тях, не ги ща тия пари пак у нас!...бързо прецени той. Двамата все още стояха пред куфарчето, но никой не се навеждаше да го вземе.
- Айде де, кво се мотаме, ше земе да се довлачи още некой и клоно ше се строши – Не ни требат повече маймуни, на повече от две нема да делиме я-а-а!... - нервно изломоти Иван и след като разбра, че Драго няма да го вземе, бързо го сграбчи и мушна под шушляковото яке.
- Добре, отиваме у вас! И без това при тебе няма никой! - изрече на глас Драго, а наум продължи: „Дано успея да убедя това диване да върне парите, тоя тъпанар! Глей в какво се забърках!”.
Двамата събраха набързо рибарските такъми и като огледаха околността, с преднамерено провлачена стъпка се запътиха към селото. След десетина минути, когато първите къщи се провидяха и те влязоха в селото, Драго се поспря и рече на съучастника си:
- Ванчо, слушай сега - ти отивай у вас и си кротувай, аз ще ще прекопам лука в градината, че сума бурен се е навъдил, па утре сутринта ще намина да се разберем каква ще я гласиме....
- Какво ти утре, бе! Ти луд ли си!? Това нема какво да го отлагаме... Влезни си сега у вазе, па ше издебнеш и ше се мушнеш през комшулучето...
Драгомир обаче продължаваше да тъпче нерешително и Иван го погледна насмешливо:
- Е де, е де- не бой се, нема да отмъкнем мангизите!
После нарами брезентовия сак и се заклатушка като затлъстяла патица към неугледна занемарена къщурка с тревясал двор, уверен, че другият ще го послуша. И наистина, въпреки че Драго превъзхождаше съседа си дебелак по интелект, винаги се съгласяваше с него. „Като Волов и Бенковски”, горчиво си помисли той, вече отворил желязната входна врата и чудещ се дали ще успее да се вмъкне незабелязано в двора на Иван. Беше чел някъде как властният Бенковски успял да се наложи като първи апостол в Панагюрски революционен окръг над по-нерешителния Волов по време на подготовката на Априлското въстание. „То пък оня тъпунгер е един Бенковски – колкото аз съм Панайот Волов! Пълни нещастници сме си ние - като и всички останали българи...” Внезапен писък на линейка стресна отплесналия се в безплодни философски разсъждения измъчен човечец. Страхът и притеснението го завладяха отново. Той се изкачи по стълбите откъм вътрешния двор и влезе през малко предверие в кухнята. Видя до половината пълно шише с минерална вода на масата и изведнъж усети жажда. Надигна го и пи дълго, после го остави на масата и започна да се разхожда напред – назад като затворено в клетка животно. Внезапно се спря, пак грабна шишето и го допря отново до устните си, но го остави, без да пие и отново закрачи нервно из стаята. Влезе в кухнята и погледна през прозореца към шосето. Жива душа не се мяркаше. Свежестта на утрото бе отстъпила пред палещия зной и всеки, който не искаше да бъде изпържен, се беше скрил на сянка.
Драго погледна часовника на стената. Голямата стрелка бе захлупила малката точно между „единицата” и „двойката” на цифрата дванадесет. „Сега му е времето да се промъкна при Иван.” – взе най- после решение слабоватият мъж и ослушвайки се, запристъпя внимателно по стъпалата, които водеха вътрешния двор. Стигна до вратничето между двата съседски имота и през него се вмъкна буренясалия двор на съучастника си.
След като се раздели с Драго и захвърли въдиците, Иван домъкна големия брезентов сак в единствената от трите що-годе сносна стаичка и припряно измъкна куфарчето. Засуети се известно време с него в ръце, после го остави изправено на кухненска маса, покрита със захабена мръсна мушама, по която се валяха остатъците от сутрешната му закуска. После бързо изтича до входната врата, отвори я, протегна врат навън, без да прекрачва прага и подозрително огледа шосето. Пълно мъртвило.Новоизлюпеният богаташ се дръпна назад, затвори вратата и я заключи, като превъртя два пъти ключа. Влязъл отново в мизерната си стаичка, той се наведе и извади до половината пълно с ракия шише. Седна на дървения разбрицан стол пред масата и щедро напълни догоре оставена отпреди зацапана водна чаша. Подпря лакти на мушамата и започна да съзерцава осъществената си неочаквано мечта под формата на пълно с пари черно куфарче, като въртеше чашата с ракия в ръка, но като че забравил да пие. Някаква мисъл се силеше да добие определена форма зад ниското сбръчкано чело на недоумяващо втренчилия се в куфарчето довчерашен бедняк, но все не успяваше. Той вдигна към устните си чашата и след като отпи почти една трета от нея, силно я трясна о плота на масата. После решително сграбчи куфарчето и изтърси пачките на масата. Разкъса бандерола на една от тях и започна да брои банкнотите, като плюнчеше от време на време пръстите на дясната си ръка.В пачката имаше сто нови-новенички шумолящи хартийки, всяка на стойност сто евро.А пачките бяха точно сто. Чак се изпоти. Гледаше парите и не можеше да повярва. С Драго ще си разделят по петстотин хиляди евро или сметнато в левове, почти по един милион!...
Стресна го звън на мобилния. Погледна дисплея и видя, че е Драго. Изтича до входната врата и бързо въведе съседа си през сумрачното антре в стаята с парите, като не забрави да заключи отново.
- Един милион евро! Седай е те тука и ме слушай какво измислих. То и нема какво толко да се мисли – по петстотин хиляди си делкаме и си гледаме кефа!! Сега са наши! Като мине време, по малко, ама не тука... Да се позабрави... Че може и да са белезани... Какви щат да са! На мафията, на правителството – се ми е тая! Сега са наши!!!
Докато говореше, Иван дотътри още един стол и го тропна пред Драго, който зяпаше купчината пачки, разхвърляни по мръсната маса.
- Е седай де, седай на столо, какво си се запулил?!....Пари като пари- наши пари!.....Само требе да видиме как ше ги арчиме, нали това ти приказвам, че ако ни олепат!...Жална ни майка!...
- Слушай сега, Иване! - прекъсна го другият, като се стремеше гласът му да звучи авторитетно - тия пари нищо добро няма да ни донесат, давай да ги подредиме както си беха в куфарчето и още днеска да ги предадеме в участъка! Се ще ни дадат някаква парична награда!…
Иван забелязя изненаданото изражение, появило се върху кръглото лиоце на тантурестия шоп и се помъчи да бъде още по-убедителен:
- Разбери добре, за тия големи пари няма да ни оставят на мира! Земята ще изровят за тях и даже ще ни закопаят в нея, без да им мигне окото! Та колко трупа изровиха и в Лозенската планина, и от кладенци из Софийското поле извадиха - и то се на много по-ербап и куражлии от нас!
- Я стига си се лигавил бе, шубелия такъв! Веднъж каца златното пиле пиле на рамото ти, е-е-е, на нас не кацна пиле, ама па какво златно рибе фанааме!... Цел сом!... И какво? Да го пущиме па у гьоло?!!! Е те това нема да стане, как викаше баба ми Пена, Бог да я прости, добра бабичка беше! Ама у беднотия цел живот изкара… И ти, баш сега, кога ударихме шестица от тотото, па да се гърбиме на некой чорбаджия, да му слугуваме!... То барем да беха като едно време чорбаджии, а то некакви си ми там пичлемета, синове на разни пишман политици и мутри гадни - то са се едно, навързали се като свински чреволяци, - разгорещилият се Иван не можеше да се спре, лицето му почервеняваше все повече и повече - некогашните, дедо ми е разправял, лека му пръст, са работили на полето наравно с аргатите и изполичарите, мило им е било за земята, а тия… а тия…- побеснелият Иван не можеше да се успокои и кръжеше с избила пяна в ъглите на устата около масата с натрупани безразборно една връз друга пачки като лешояд над мърша,- тия нагли двайсе годишни и ден не работили копеленца нови колища ми карат, по барове и кръчми по цял ден ще ми висят, а ние с тебе, абдал такъв, живота си скапахме от бачкане и какво прокопсахме, кажи, кажи ми бе!... И какво? Да им върна един мильон!?...- под унищожителния гневен словсен порой малодушният му съсед се свиваше все повече и повече на стола, но намерението му да отстоява докрай решението да върнат парите остана непроменено. Страхът от последствията, които рисуваше живото му въображение под формата на заплахи, изтезания и отвличания укрепваше непоколебимостта му да се противопостави на заслепения от алчност Иван, който спря до своя стол и без да сяда, грабна с отривист замах чашата ракия и я изсипа наведнъж в през широко отворената си уста в гърлото.
- А сега и ти ме чуй, Иване, поне един път и дай Боже, думите , които ще ти кажа, стигнат до размътеното ти, болно от алчност съзнание! Парите ги връщаме още сега! Няма да почерням живота на семейството си и да ставам резил на стари години!... Децата ми утре да ги сочат с пръст и от срам да не могат на улицата да се покажат, защото баща им е крадец и мошеник. Аз досега не съм прокопсал, та сега ли с чужди пари хаир ще видя?!...
- Ти може и да не видиш - просъска злобно Иван, който нямаше деца, а жена му след три години брак забегна с един помак, строителен работник. Думите на Драго развредиха незараснали рани в сърцето на комшията му
- Ти може и да не видиш, - повтори, снишавайки още повече глас той и като пръскаше слюнка пред себе си, наведе почервенялото си лице и почти навря камбестия си нос в дясното ухо на полуизвърналия се към него доскорошен приятел - но аз ще видя!
И той стрелна понечилия да става вече от стола мъж с пламтящ от омраза поглед.
- Нема да мърдаш от тука, докато не се разбереме с тебе! - косматото му ръчище докопа слабото рамо на надигащия се от стола човек и го натисна грубо надолу.
- Половината пари са си твои, нещастнико! Вземай ги и прави каквото си щеш с тях, само гледай да не се издъниш! А другите са си мои! Мои, разбра ли бе, смотльо! Мои!
Тонът му ставаше все по грубиянски, гаврътнатата наведнъж ракия замъгляваше всяка що годе разумна преценка, сърцето му думкаше лудо, като че щеше да изскочи всеки момент, а силната му ръка продължаваше да мачка рамото на Драгомир, който напразно се опитваше да се изправи. Пронизващата остра болка в ключицата мобилизира съпротивителните сили на инак слабоватото тяло, свило се на стола и изведнъж то, като внезапно освободена пружина отхвърли назад Иван, който изгуби равновесие и залитна.
- А-а-а-а, така ли, ти на мене ще ми скачаш! Копеле мръсно! Ще те смачкам! – и той се хвърли с устрем на разярен глиган върху успелия да се изправи свой съсед.
В суматохата на разразилото се меле паянтовата маса се прекатури и пачките с пари се разпиляха навсякъде по мръсния, накован с дюшеме под. Заедно с тях се изтърсиха една чиния, стъклена захарница, парче сух хляб, лъжица и захабен, отдавна неточен кухненски нож. Известно време - по-малко от минута, в стаята се чуваше само пъхтене и задавено дишане, но скоро по-якият Иван взе надмощие. Въпреки това Драго не изпускаше крака му и се съпротивляваше отчаяно. Случайно кръвясалият поглед на тотално озверелият му съсед съзря кухненския нож, който лежеше на пода на една ръка разстояние от него. Машинално, без да мисли, Иван го сграбчи, вдигна го високо над главата си и започна да нанася безразборно удари по гърба на наведения и продължаващ да се държи отчаяно за краката му човек. Още първите от тях попаднаха в областта на сърцето и Иван усети как стягането около прасеца започва да отслабва, чу кратко задавено хъркане и видя как няколко гърча разтърсиха свличащото се на пода тяло. Човекът потръпна за последен път, крайниците му се изпружиха и тялото му замря неподвижно на пода. Все още неосъзнаващият какво е извършил убиец стоеше леко разкрачен над лежащия по очи труп с кухненския нож в ръка, по чието острие, насочено надолу, се процедиха няколко капки кръв, безшумно капнаха и попиха в сухата дървесина на отдавна невидялото ни лак, ни боя дюшеме. „Какво направих?! Убих човек!!! Аз съм убиец!...”- мълниеносно премина през отказващото да приеме ужасната истина Иваново съзнание. Кръвта се оттегли от червендалестото лице на сякаш вкопания в пода набит селянин и отстъпи място на смъртна бледност. Искаше да се помръдне, но тялото не изпълняваше командите на мозъка. Ножът изпадна от безжизнено разтворилите се пръсти и тупна глухо на земята. Бавно, с огромно усилие на волята, внезапно изтрезнелият човек се наведе над сгърчената фигура. Довчерашният му приятел и съсед не даваше признаци на живот. Убиецът се изправи, преглътна мъчително и олюлявайки се, отиде до прозореца. Леко дръпна овехтялото прашно перде и втренчи невиждащ поглед в червените напечени покриви на близките къщи и далечните планински вериги на Стара планина. Слънцето жареше все така безмилостно и ни птичка се виждаше да прехвръкне, ни помияр да претича с изплезен език по улицата, ни човешки глас да се зачуе отнякъде - само някоя кола профучаваше по пътя и скоро след това рева на мотора и заглъхваше в далечината.