автор: khanas

Болен съм. Няма да се оправя. Нещо расте в мене и ми пие силата. Първо беше като бучка, после наголемя колкото яйце, а сега прилича на воденичен камък. Е, не чак воденичен, ала пак едва го мъкна. Какво казваше Исус на апостола си: „Ти си Петър, сиреч Камък и на тоя камък ще построя аз моята църквата...”. Сиромах Петър... Жестоко е това, Боже, на гърба на един човек цяла църква да вдигнеш. Тежи. Колко ли се е мъчил, милият...
И аз се мъча. Слабея. Съхна. Преди пак се търпеше, но вече нито мога да седна, нито мога да стана, нито да спя. Нито да се моля, нека ми прости Господ. Пия лудо биле по няколко пъти на ден. И нощем го пия. Не че спира да боли, такава болка край няма, нито почивка. Но поне замайва главата, колкото да мога да пиша. Това ми остана. Най-свидното, последното. Да пиша. И ще напиша. Мисля си даже понякога, че без лудото биле и камъка вътре в мене, нямаше да я има моята книжица. Ще рече, и тая неверна болест е дар от Бога. Защото вече само едно има значение. Вие, които идете подире ни, да не забравяте Димо и Шуна. И да не оставяте селата си, и да не оставяте България на чуждите. А оставите ли я, дано нашите мъки паднат на вашите глави. Всичките. И още да се притурят. Защото ние заради вас живяхме и заради вас се борихме, братя мои. И страдахме заради вас. За да ви има.
В манастира видяха, че нещо става с мене и ме държат настрана. Като мъртвец. Дават ми каквото поискам и гледат по-бързо да се изнижат. Страх ги е. Чудя се защо, толкова ли чак съм станал страшен? Само игуменът идваше да ми бае на главата за литургии и служби. Спря, когато хвърлих по него мастилницата. И се разби на стената, та потече надолу. Гледам петното и все ми прилича на Рогатия. Рогат, нерогат, чини ми се и той помага, защото имам всичко, което ми трябва. Мир и тишина. Бих рекъл, че съм щастлив, но едно ме тормози. Короната. Кому да я оставя, какво да правя с нея?..

Някога отдавна, ама много отдавна българите не били народ, а само племе. Всичките произхождали от един род и една кръв. Дуло. Затова и не наричали първенеца си цар, а баща. Защото царят е цар на много и на различни, пък бащата си е баща само на своите. А имал старият двамина синове. Той и повече имал, но тия били най-лични. Как се наричали никой вече не помни. Едни казват, че са Брем и Болг. Други – Утигур и Кутригур, трети – Хунор и Магор. Но като помислиш, важно ли е какви са им били имената? Наши били... Та живеели българите, сиреч рода Дуло, от външната страна на Меотида, до голямата вода, и мислили, че са стигнали края на света, защото нямало повече що да се види отвъд и накъде да се върви. Един ден малкият син на Дуло-Баща подгонил кошута из горските пущинаци. От изгрева я гонил и така колко ли часове чак до залез. Извело го животното досам брега и там някак изчезнало, стопило се, все едно, че нивга не го е имало. И точно тогава отгоре прелетял камък, дето горял целият в огън и жупел, та се бухнал право в морето. И дошло страшното, защото свирнал вятър, окървавили се небе и луна, а високи вълни клокочили и върхлитали, та потопили брега като по времето на Ной, и сума твари погубили, удавили и всичко опостушили. А князът, щастливец, спасил се на високо дърво. И оттам гледал как плискала водата, появил се отдолу брод и се провидяла нова земя на запад. Цял нов свят излязъл пред очите му. И разбрало момчето, че може да премине отвъд, и хората може да преведе. А като слязло долу, намерило парче, види се, от камъка небесен. Чудно нещо било. Като желязо, ама не точно. Невиждано и нечувано. И го взел князът, та го отнесъл на стария колобър на баща му. А тоя бил толкова мъдър и толкова стар, та като ставали сутрин българите, първата им работа била да проверят дали е жив още и се чудили какво биха правили без него. И разказало момчето на стареца всичко отначало докрай. А онзи така му продумал: Нищо не е случайно. Видял си знак. За ново начало. И нова надежда. Ти си това начало и тая надежда. Затова да забравиш какъв си бил преди и как си се наричал. От днес ти е името Авитохол, сиреч Син на кошута. Тебе е съдбата отредила да поведеш рода Дуло към нови земи и нови родини. Пък аз ще ти изкова корона. От тоя небесен къс, дето ми донесе. Но да знаеш и помниш – това нито е желязо, нито е мед, нито е сребро, нито е злато. Не е виждан такъв метал досега на земята. То да речеш, виждан е и е познат, но за малцина старци като мене, та все едно не е. От него ще имаш корона. И носиш ли я, ще ти дава сила и разум, и власт над човеците, но ще ти погуби здравето. Тайно и полека, ден по ден, ще търси и намери слабо място у тебе, там ще те удари. Дали сърце, дали глава, дали дробове, няма много да живееш. Ще платиш за славата и добруването на народа си. И всички подир тебе, дето ще носят българската корона, и те ще плащат. Затова сега мисли и избирай. За себе си ли искаш 100 години живот или за българите безсмъртие и земя завинаги?.. Пък Авитохол се усмихнал по момчешки и отвърнал: Какво ми говориш, владико? Така ли се умира? Няма болест дето да ме надвие. Аз ще живея 300 години! Като чул това, старецът отпратил Авитохола да спи, а после тихо и тайно заплакал. Спомнил си, че и той някога бил млад. От тогава така останало. Така говорили и повтаряли. Напук на смъртта. Авитохол живя 300 години. Триста. А ако не вярвате – потърсете – ще намерите и записано по старите книги: „Авитохол живя 300 години. Родът му беше Дуло. Годината – Дилом твирем...” Което идва да ни рече – не е важно кой колко е живял, а какво е оставил след себе си...
На другата сутрин Дуло-Баща и колобърът събрали всички българи, и като посочили старците със своите треперещи ръце на запад, положили новата българска корона върху челото на младия Авитохол. Така той станал първият български велик кан. А после започнал празник, защото виждали и усещали българите, ето - иде нов ден, и нова зора, и нова надежда. И гледали тия с окъпаните си в сълзи очи нашата корона, пък тя била безвидна и проста. Нямала злато, нито украшения и скъпоценни камъни. Но сияела.
Само Авитохоловият брат не празнувал. Бил по-голям и мислел, че нему по право се полага да води и заповядва. Не могъл да разбере, клетият, че Майчица България не признава голям и малък, знатен и нищ. И че други са нещата, които имат значение – дълг, чест, смелост. И работа, работа, работа... Отделил се той от своите, попилял се по чужди пустини, събирал се с диваци и скотове. От него се пръкнали разни нечисти племена, наричани хуни и скити, и Атила от неговото семе бил.
Пък Авитохол превел рода Дуло на тази страна на Меотида по брода, който кошутата му показала. Преминали българите завинаги. А баща му и колобърът останали в земята, където са се родили. И не умирали. Живяли още сума ти време. Може и още да са живи. Казват, че хиляда години по-късно Боян Магесникът дошъл да се учи от същия този колобър на разум и мъдрост, но кой ли знае дали така е било, или само хората си разправят... Но едно е сигурно. Българите ги имало. Не се затрили. Умножили се и станали по-многобройни от песъчинките в морето. А начело стоял родът Дуло. Прославила се короната ни. И бавно убивала кановете. След Авитохол дошъл Ирник, после внуци и правнуци. Кой по-малко издържал, кой – повече. Не дни, а години, даже и десет, и отгоре, но никой не се отървал без болка и мъка.
Казват, че е тежко царското бреме, наричано корона, пък българската наистина тежи като камък, вервайте ми – повече от олово и от каквото още се сетите. Но колкото е проклета, двойно повече давала – мъдрост, справедливост, достойнство и безмерна любов към своите. А на хората около кана и на целия народ – вяра и упование. Тая корона ни довела на юг от Дунава, в Татковината благословена. По време на император Анастасия преминали българите при Бдин и най-напред почнали да завземат Охридско, а след това и цялата наша земя, когато Аспарух победил Константин Брадати и онзи му плащал данък за срам на ромеите. И когато кан Тервел изклал арабите и спасил Европа от тяхната напаст. И яздил до носоотрязания император, и двамата заедно победили добре. А после ромеецът му подарил друга корона с бисери и рубини и го чествал като брат, кесар и съцар насред славния Константинопол. Но нашият не бил глупав и положил гръцкия дар на земята, заедно с камшика, щита и копието си. Сетне заповядал да ги покрият изобилно с пари, та раздавал на своите войници с дясната ръка злато, а с лявата – сребро. Виж вече след Тервела, синът му се полакомил да носи ромейски венец, а своя оставил настрана. И мигом се струпали нещастия на българите. Дотам дошло, та паднала властта на извечния род Дуло и отишла при други родове – Вокил, Угаин. И започнали убийства, раздори и несъгласия. Българин българина гонел. И проклетият василевс Константин Пети бесен се разбесувал и колко пъти вдигал рат срещу земята ни, никой не смогнал да изброи. Загивала държавата. Добре, че още имало мъдри хора, които взели Авитохоловия обръч, та го изпратили на честни и непокварени Дуловци, дето живеели оттатък Дунава. На Кардам го изпратили и на сина му, великия Крум. И тия първом укротили славяните и аварите, че нещо много си били повярвали, а после взели Плиска и наново се възвисили ред и закон в България. А нашите врагове заплакали с кървави сълзи, защото знаели какво ги чака. Тогава Никифор, кучето, се зарекъл да избие българите до крак, и повел насам цялата си войска, като почнеш от сина и зетя му, та стигнеш до патриции, началници и сановници, даже и хлапетии на по 15 години, които, казват, водил не за война, а за друго.
Пък Крум, то се знае, могъл да го спре още на проходите, но така щял да проточи мъката с години, както вече било при Копроним и както щяло да бъде после при Василий Българоубиец. Затова го пуснал в столицата, и докато онзи се радвал и пиел за наша сметка, вдигнал канът българите на велика бран, всичко живо призовал до последно, даже жени и старци, кьораво и топаво. Построил над лукавите гърци страшни и мъчно проходими стени от големи дървета. С един удар пребил, изклал, погубил. Погинала цялата християнска красота. А на самия Никифор резнал кратуната и от нея си направил чаша, с която пиел здравица с боилите българи и славянските първенци. На челото му все сияела същата тая корона, останала от Авитохол и Ирник. Старите книги пазят слава и спомен, отворете ги и вижте сами, ако на мене не вярвате!..
И тъкмо когато Крум, новият Сенахерим, се готвил да вземе Константинопол, през устата, ноздрите и ушите му бликнали потоци кръв. Така свършил живота си. Чини ми се, знаете вече кое му го причинило. И Омуртаг знаел. Затова, коронясан за български кан, писал мъдро и печално: „Човек и добре да живее, умира, и друг се ражда.” Но той все пак доста изкарал, синът му Маламир рано-рано станал курбан. А бил още млад. На светият Борис докарала короната не смърт, а бавна лудост. Християнска, ама лудост. Денем се явявал пред народа в царски одежди, а нощем, облечен в груба дреха, влизал тайно в църква и, прострян върху пода на самия храм, прекарвал в молитва, като си постилал отдолу само власеница. За избиването на 52-та рода и за очите на Расате не ща да пиша, нито да мисля, че пак ми потичат сълзи, а аз цял живот твърде ревлив съм бил. Стига толкова.
Разправят разни глупаци, че патриката измамил Симеон, като му турил на главата не царски венец, а своя си епириптарий. Точно пък него ще измамят, който бил изучен на всякакви гръцки хитрости! Ама чули, не чули, говорят... Сам се коронясал Симеон и сам си изковал нова корона, чудна и пречудна. Императорска. После я оставил на Петър. А истинската заключили и забравили. Затова пак тръгнала развала по българите. Като по времето след Тервела. И се вдигнал Михаил, най-големият Симеонов син, срещу родения от проклетата ромейка. И щял да победи, защото приел Авитохоловия обръч и с него влизал в боя. Но много бързо умрял. Сами помислете защо. А Петър и отроците му останали да владеят. Клета България! Клета и преклета, че враговете се разпуснали и правили каквото си искат. Столица ли да превземат, царя ли да вържат, дали брат му да скопят, нямало кой и какво да ги спре. Защо ли? Защото, и помнете сия крайна дума, кога оставиш своето и се повлечеш по чуждото, нож чакай между краката си. Или на гърлото, ако имаш късмет.
Разбрал накрая вторият Борис къде е истината, ама късно било. Обърнала се каруцата. Пресъхнал Петровия клон на Дуловия род и напред излязал Самуил, чедо на Никола и Рипсимия, благоверните. Корав мъж. По-достоен май не се е раждал. Издържал тежестта на царския венец. Само едно не могъл да издържи – кървавите сълзи на трийсет хиляди ослепени очи. И гласовете. Гласовете, които го викали.
Трийсет хиляди очи. Това била цената, която платил василевсът, за да покори България. Малко ли е, много ли е, вие кажете. Дано да има ад. И дано, когато ида там, да мога да попитам Василий, докато го пържат дяволите, още ли е горд с победата си.
Короната изчезнала. За векове. Кой ли не я търсил и къде ли не. Българи, гърци, латини. Пък Асеневци мило и драго давали само и само да я сложат на главата си. Нищо. Нямало я. И се лашкала без нея България напред-назад, нагоре-надолу. Като болен човек. Гниело българското племе. Толкова загнило, че на свещения Дулов трон стигнал да се качи някакъв татарин. И като чували това простите хора, не щяли да вярват, късали си дрехите, биели чела по камъните и викали, че по-голям позор не може да дойде. А викали така, защото още не познавали турците.
Сигурно има някакъв бог, не знам дали Исус или друг, чисто български, както ме учи Шуна, защото тъкмо по това черно време царският син Тодор намерил короната. Къде – той си знае. Ама като съм чел и знам, че много е скитал по земите на Кубрат-баща и волжките българи – сигурно там е била скрита. И отведнъж тръгнало всичко на по-добро, както в стари дни, а ромеите отново се завайкали и затюхкали, подгонени от български пряпорец. Тия били позабравили, че знаем как да тъпчем добре с крака императора им. Е, припомнили си... А когато пък младият Георги – силен и смел като лъв – наследил баща си, всичките цариградски тагмарси, стратези, спартарии и други такива се затворили за молитви по църквите, защото чували, че царят ни иде да разбие портите на Константинопол, както вече направил във Филибе. Но не би. Умрял цар Георги. Още зелен станал и той жертва на короната. Като осланен цвят напролет. Запазили се от него богат кръст и евангелие в Светогорските манастири. Аз съм ги виждал. Идете ги вижте и вие. И поменете с добро момчето.
В годината 6838-ма от сътворението на света или 1330-та от Христа, месец сърпен, ден 28-ми станало побоище и грозна погибел на Михаил, цар Бдински и Търновски, от Шишмановата вейка на Дуловия род. Бил той мъж отличен и могъществен, ала кога повел война преко сърбите, онези измолили да има мир за един ден. И царят се съгласил, па разпуснал войската да почива и да събира храна и фураж за конете. А сърбинът Стефан, син на краля им, като видял, че от Бога владетелят е останал с малко хора при себе си, спуснал се право върху него със своите катафракти, без да се гнуси от престъпената клетва. И така Стефан погубил царя, разбил войската и пленил короната. Паднала тя в чужди ръце. Същият този скоро удушил баща си и му взел трона. С това се прочул и с такова име го запомнили. Душан. Него си го сърбите най-много обичат и до днеска. Отцеубиеца. Той им бил най-великият. Сръбска работа.
А новият ни цар Александър всякак се унижил само и само да върне короната. Първо дал на Душан сестра си за жена, после му направил патриарх, а накрая го оставил да се нарече цар на сърби и гърци. Не знам какво повече могъл да направи, освен да легне в краката му. Дали пък и не е лягал?.. Накрая Душан се смилил. Това добре, обаче то само с корона не става. Трябват и българи. Които да я пазят. Да я следват, да й вярват, да я обичат. Да живеят за нея и да умират. Да помнят всичко хубаво, чисто и истинско българско, на което тя е знак и знаме. Труд. Чест. Достойнство. Справедливост. Смелост. Закон. Ред. Справедливост. Саможертва. Дисциплина. Истина. Гордост. Сила. Слава. Постоянство. Справедливост, справедливост и справедливост. Това били боговете на българите. А после всички тях ги сменил един – Исус. Хайде, нека да са трима – Бог Отец, Бог Син и Бог Свети дух. Може ли да се живее само с три бога? То е все едно да имаш три пръста, или три зъба, или три сина. Малко са. Не стигат. И така, щом българите започнали да раждат пáрици и протопопове, вместо багатури; роби, вместо свободни хора, тогава и короната ни се превърнала в трънен венец. Казват, че ни победили турците, и е истина, но първом ние сами сме си подготвили всичко. А тия трябвало само да ритнат проядените подпори на царщината. За да рухне всичко отведнъж.
Йоана, в Христа Бога самодържец, Александър, пак имал късмет, та умрял преди да стигнат до Търнов черните пожарища. Ама синовете му докрай изпили горчивата чаша. Колко пъти само се гърчил Шишман пред турчина и се увивал с погребални савани. Да се отърве. Поне за още малко. Казах вече, тежка е короната ни. А него направо го премазала. Едно хубаво нещо стигнал да направи – да уварди царския венец от срамен агарянски плен и да го предаде на сина си Фружин. Той цял живот се бил с турците. А когато нечестивият Баязид, дано в костите му змии да се мътят, накрая пукнал в клетката, в която го затворил лудия Тимур, тогава Фружин най-после смогнал да сложи на главата си короната на своя баща и на всички други преди него. Но за кратко. Защото никой не гледал вече за България, а само за себе си. Вместо да се бият, захванали да измислят приказки като оная за преклонената главица. Но от мене да знаете – сабята всякакви главици сече – и преклонени, и непреклонени.
Подгонили турците Фружина, а той – що да стори – побягнал, гладен и жаден, гол и бос, както по-рано споменах, ако не сте забравили. И още ви разправях как докретал някакси до Радомирско и поискал хляб, вода и дреха. Ала всички врати се захлопнали пред носа му. Прибрала го една млада вдовица от селото, наречено Кондофрей. Останал Фружин при нея, докато се свести, а като си тръгнал, поклонил й се до пояс и за благодарност й оставил неродено дете в утробата. И тук внимавай, читателю и слушателю, оставил й още и короната на българските царе, същата, която някога била изкована за Авитохол. Сторил това, защото видял, че скоро наше царство и господарство не ще просияе. Мъжете станали по-страхливи от жените си, та се крили под фустите им. А там никой досега държава не е намерил, нито е построил. Нужно било време да узрее отново българинът за свобода и самодържавие. Даже и Исус чак след три дни е възкръснал, какво ли остава за нас. Но короната трябвало да се запази. Накъсо, дал я Фружин на латинката от Кондофрей, а тя – на старата Шуна. Взела чародейката царския венец, па го скрила на тайно място, тайно и потайно, нейде из радомирските пущинаци, такова място, дето змейове го не знаят, а самодиви и юди покрай него не смеят да минат. И не стига това, ами завардена и зачарована била короната със страшни клетви и капани, та и да разбере някой къде е, да не може да я придобие. Само егълнишките вещици знаели как. И чакали. Чакали нов цар да се появи. Чакали Великата война. И ето - дочака моята Шуна, а с нея – и аз.

През Станчовци, Сирищник, Ковачевци, Лобош и Калище, минава стар път. Калдаръм с големи камъни. В Егълнишко той върви по Тайкова беледжа, Хайдушкото кладенче и под Беловодската и Врабчанската махала По тоя път се прибирах. Пеш и посред нощ, защото конят ми беше окуцял и го оставих при наши хора. Скоро щях да стигна Шундола.
Навремето старата Шуна живяла в проста колиба от върбови пръти, измазани с кал. Там подслонила Димо и Денка, когато ги намерила мънички в гората. Ала младата, дали че й напомняше за Сирака, или за друго си нещо, събори плетореда, че даже го изгори. И се премести на върха на хълма, където имаше голям римски градеж от хубав бял мрамор. Ех, поразнебитен беше, пък и селяните доста от плочите харесали за свои работи – кой вар да прави, кой да подпира кочината на свинята. Но идете вие да спрете Шуна кога си науми нещо. Викá тя майстори всякакви, сума време и пари похаби, докато стегне вехторията. И се получи добре, защото имаше вътре всякакви чудесии, за каквито простият и смерд народ не е чувал, камо ли да е виждал. По калени търби беше докарана вода от изворите и баня имаше, даже не една, а няколко. По други търби се оттичаха мърсотиите. Пък зимата, като се напалеше огън в една грамадна пещ, топлината някак тръгваше под дюшемето и се разнасяше навсякъде из всички одаи. А одаи имаше доста и затова Шуна калесваше егълничани кой иска при нея да се настани. Ала малцина се осмелиха, и аз помежду тях. Страх ги беше хората да живеят току-речи на една ръка от баячка и магьосница. Пък и да ви кажа правичката, другояче бяха свикнали те. Караше ги Шуна да копаят нужници по дворищата, и те копаеха от немай къде, ама си ги пазеха за нови. Инак ходеха „по навънка”, както са си свикнали от време онó за радост на кокошки и кучета. А и с водата много не се разбираха.
Помня един дядо Матейко от Егълница, кога свърши вършитба, даваше му баба Севдена чиста кърпа и калъп сапун и той отиде в някой вир да се сапуниса и да облече нов кат дрехи. Това му беше банята до друга вършитба. Чакайте, ще ви излъжа: понякога лятно време, като карахме волската кола, спираше дядо Матейко до реката, връчваше ми въжето и остена, па се потапяше два пъти, както си беше с дорамчето и беневреците. После важно-важно се връщаше при воловете целият мокър. Водата църцореше от него, а той въздъхваше блажено: „Ох, ох, олекнá ми, дéте!..”
Тия старци! С техните кожухчета, дето ги носеха зиме и лете с вълната, обърната навътре. Държала била и топло, и хладно. Така казваха. И казваха още, че попът досега никого не е опял от прегрято. Все от изстинало... Едни такива яки българи, изпечени. Чини ми се, да не бяха пустите турци и бабичките им вкъщи, дето ги хокаха и навикваха всеки Божи ден, с орли и костенурки щяха да се надживяват. Стане сутрин дядо Матейко, па изфърца една великанска паница с дробена мътеница. Сетне удари някоя ракия или от виното, а и на момчурляците даде, да са им червени бузите. Събере домашните – снахи, синове, щерки, внуци и правнуци, разпореди се кой какво да работи като някой генерал и после отиде в кръчмата при другите старци. На обед се върне за чорбицата, дето му е сварила бабата и пак в кръчмата до някое време. Забрави да се прибере. Па тръгне баба Севдена да си го води и не кълне, та пушек се вдига: „Беснику бесен, егá те сръце яде, егá те бес прекара, да се не свъртиш по тия кръчми с това мангусно пиенье!..”. По празници ходеше дядо Матейко на мегдана да гледа момите и все разправяше на своите набори за някоя си Мара, дето му била изгора преди 50-60 години. И много държеше всеки да се сети за коя точно Мара им разправя. „Не може да не я знаеш!”, ядосваше се той и започваше отново да обяснява надълго и нашироко на кого била стрина, на кого – тетка и на кого – шурнайка. Пък другите хич не слушаха, а говореха насреща му за техните си Мари. И току надигат я вино, я ракия. Един от тях не видях пиян. Само младеят и розовеят. Старци-разбойници.
Такъв беше дядо Матейко. Уби го чифличкията Меми, син на Али. Даже не разбрахме защо. А баба Севдена не можа да го прежали и след три дена легна до него...

Като говоря така, да не помислите нещо лошо за нашите селяни. За мене те са светци и ангели. Няма по-добри хора на земята. Не дай Боже пък да ги сравняваме с ония от западните страни, дето се имат за велики, изучени, префинени и политични, а нас не ни броят за живи хора. Не съм ходил по техните краища, но са ми разправяли страшни неща. Хора и кучета заедно се търкаляли по замъците им в мръсна слама, пълна с огризки, развалено месо, плъхове и всякаква нечистота. Държали си дрехите в нужниците, за да бягат въшки и други гадини от тях заради миризмата. Жените си слагали гнусни пиявици по лицата да им смучат кръвта и да са по-бели. Други си зашивали лисичи опашки по фустите да са им по-големи задниците. Англичаните се къпели пролетно време, ама цялото домочадие в едно корито, в една и съща вода – първо бащата, после майката, после децата, накрая бебетата. Женели се през лятото, защото тогава още миришели хубаво от пролетната баня...
Ами римските папи – има ли престъпление, което да не са извършили и грях, който да не са познали? Клетвопрестъпници, пияници, крадци, убийци, отровители, блудници и содомити, утоляващи позорната си похот със собствените си незаконни синове, с монаси и кардинали...
А побърканите им крале? Шарл Френски си мислил, че е от стъкло и наредил да му сложат железа в одеждите, та да не се счупи, ако падне. С месеци не се преобличал. Вонял. Хенри Английски имал повече въшки в косата си, отколкото адаманти в хазната. Бил пъпчив и отвратителен, а внукът му - толкова луд, че му пробили дупка в главата да излезе болестта...
И всички тези нищи и лъстиви хора се мислят за светлината на света, големеят се и се бият по гърдите, а ние, които мрем под петата на безбожния турчин, за тях сме схизматици и роби. По-долни от конете им. Само ако познаваха Димо или Степан Димитри, или дядо Матейко, може би с други очи биха ни погледнали... Но нищо. И без тях ще се оправим. Поне да не пречат...
Това си мислех, докато крачех по огладения калдаръм към Шундола. А беше вече нощ и високи, тъмни буки и дъбове подпираха от две страни вехтия друм. Като стена. Нищо не се видеше настрани, а само напред някъде надалеко проблесваше по нещо. Подухваше ветрец и носеше мирис на зелена шума. И на младост.
И като вървях така, не щеш ли, викна глас от гората:
- Стой! Кой си?
Ама такъв, бучи и боботи, все едно камъни търкаляш по нанадолнище. Трепнах и ми се покосиха краката, но, слава Богу, познах го преди още да се уплаша. Пък и как ли да го сбъркам? Велко Стоян. Кога се заселих в Егълница, той пръв си отвори дома и сърцето за мене. Спах под покрива му, с една черга се завивахме, хляба му ядох. Обикаляли сме цяло Егълнишко - по реката за риба, по ормана за гъби и дърва, а понякога - без полза и посока, така - да сме заедно и да скитаме. Много ми е помагал за всичко. Като брат ми беше.
- Ей, що тъй ревеш бре, хайдутино?! Ще те чуят и ханъмите в Стамбул. – засмях се. – Не ме ли позна?
- Познах те по миризмата, усмърдял си се на конска пот като кираджийска кобила. Тая Шуна мира ти не дава. Тъкмо се прибереш и пак тръгнеш. – зина отново Велко, тоя път по-наблизо се чу. Ето - провидя се между дърветата и просветна факлата, дето я носеше. Същият си беше - слаб и нисичък, да се чудиш от къде извира това гласище.
- Хайде, със здраве си се върнал! – избуха той и ме прегърна.
Колко е хубаво, Боже, да си имаш свои хора и да имаш къде да се прибереш. Омръзна ми вече да бродя по чужди села и градове немил-недраг. Уморих се.
- Какво пак си мърмориш, какво пак се натъжи... – разтресе ме побратимът. – Я вземи да удариш една глътка за добре дошъл. Тъкмо ще пропееш!
И ми подаде чаша, пък аз скочих като ужилен назад, защото я видях какво представлява на треперливата светлинка на факлата.
- Не бой се, пръстена е, пръстена. – ухили се чукундурът му ниеден. Уф, като немирно дете беше понякога. – Накарах чанакчията да ми я изпече. Само прилича на череп, иначе си е проста глина.
И току буташе в лицето ми това чудо. Смейте ми се и вие, ако щете, но в тъмното то наистина си беше като същи череп, с позиналата си беззъба паст и празните дупки за очите, които тъпо се взираха в мене.
- Ама и ти си един ачигьоз... – продумах засрамено. – От беля на беля вървиш...
И като видях, че няма да ми се размине, хванах чашата с две ръце, па рекох, както е по стар обичай:
- Наздраве, дружина, с Никифоровата кратуна!
Сладко беше виното.
- Кажи сега, иде ли вече Великата война? Скоро ли ще се вдига байрака?
- Ех, Велко, – погледнах го укорително. – да вземеш да си затвориш голямата уста. Това ли ти е за приказка? Посред нощ, в гората, дето всеки може да те чуе?.. Що направо не идеш при турците да им кажеш, че готвим буна?
- Ха – отвърна ми безгрижно егълничанинът. – те пък турците като че не знаят! Вие ги мислите за будали, ама накрая да видим кой се смее и кой плаче...
Разтревожих се. А той весел, та весел...
- Какво ти става, какво е сега това, тия думи?.. Шуна добре ли е, селото как е?..
- Добре са си, нищо им няма и на селото, и на вещицата, ами я ми кажи ти къде е онзи, русият, овчар ли е, говедар ли е, царедворец ли е, дето и двамата с Шуна го гледате с по четири очи, все едно ви е изписан на икона?..
Тъмно беше, а някак ми притъмня пред очите. И взе да ме тресе и да ме люшка насам-натам.
- Димо ли, за Димо ли питаш? Защо така с лошо? Какво грозно си видял от него?
- Ама не е с лошо. Много здраве му нося. Затова питам...
В главата ми всичко вече се разбърка. Като на сън. Сън ли е?
- Здраве? От кого му здраве носиш?
- От брат му здраве нося, еничарина. Помниш ли го? Виждали сте се май и преди? Скоро пак ще се видите. 14 години само за вас мисли – за тебе и за Димо, и за вещицата...
И тука нещо се пречупи у мене.
- Предаде ли ни, поганецо мръсен?! – креснах, колкото глас ми държи.
Онзи ме удари. Не много силно, но паднах. Краката не ме слушаха.
- Пести си дъха и си събирай силите. Само да знаеш какво те чака. Поръчал ми е Асан дума по дума да ти река: „Много съм майки разплакал, повече млади невести, ама си пазя ножа, най-острия, за вас тримата. И най-напред за тебе. Да те видя как от приятел предател ще станеш. Като всички други. Ела ми веднъж в ръцете, па после говори за другари, за кръв и род...”
Застанах на колене и успях някак да се изправя. Сега ми оставаше само едно – да уцеля побратима по носа, да му го счупя и тия кости да се забият право в мозъка. Така ме беше учила Шуна. Замахнах. Но той лесно се отмести, а аз отново се проснах на студения калдаръм.
- Не трябваше да пиеш толкова. – подигра ме. – Сигурно са ти сложили нещо във виното...
„Не биваше да пиеш”... Омаял ме е. А аз, глупакът, до дъно... С Никифоровата кратуна...
Усетих го как се навежда над мене да ми върже ръцете.
- Защо, Велко? – прошепнах. – За пари ли? Колко струваш?
А той ме обърна по гръб и ме зашлеви през лицето.
- Аз за пари се не продавам! – викна побеснял. Силно викаше.
- Защо ме държахте настрана? Нищо ми не казваш – къде ходиш, какво правиш – нищо! Началник стана, големееш се, заповеди даваш – тоя това да прави, оня – онова... С какво си по-добър от мене? Защо аз не съм на твое място? Що можеш ти – и аз го мога! Ама се пазите, гледате от сега да си опечете работата, та после, като стане царството, вие да сте боляри, а такива като мене, простите, да ви работят. Не сте познали! На турчин може и да съм слуга, ама на българин – никога! На такъв, дето ми е носил старите гащи – никога! Мислех да се изправя, па да ви клъцна по челото – и тебе, и вещицата, та да ме запомните завсякога, но оня, еничарина, по-хубава работа ще свърши, защото ви мрази повече от мене. Като брат ви мрази, пък аз само си браня честното име и чистото лице...
- Ех, Велко... – едва-едва можах да продумам. – обща болест e българска... да се цепим, да си завиждаме... От тебе обаче не чаках... Какви боляри, какви началници?.. Не видиш ли, че в нашата работа кой е пръв – първом ще му капнат месата? Началници чакай после от ония, дето се крият по мазетата... Поне за злато да ме дадеш, а ти за глупости... кешки да се беше потурчил, нямаше толкова жал да ми е...
Така му думах и си мислех – колко съм прав и каква мъдрост струи от устата ми. Не може моите слова да не го спрат. Господ няма да ме остави, няма да ме даде на срамен плен и поругание. Глупости! Няма Господ за мене! Няма и за вас!.. Нищо не чакайте от него, не се надявайте...
Обърна ме побратимът отново по корем и заувива здраво конопено въже около ръцете ми. И тогава изеднъж видях или по-право усетих два крака пред лицето ми. Дебели и космати, като на върколак, може и бродник. Мраком черни. А отгоре – паст с бели, остри зъби. И ръмжи продрано и глухо. Ще речеш демонски бес от преизподнята, дошъл за душата ми. Но демон не беше. А спасение. Песът на Шуна. Грамаден и безмилостен. От предишните, пазили някога границата. Стражите на България. Ония, които са научени да късат живо месо. И на тайна дума, дето ги превръща в бойни машини за убиване, ако ли я чуят. А аз знаех думата на Шуна. Беше ми я казала. Така, за краен случай. Като този сега.
- Орендааааааа! – завиках отчаяно и диво
- Орендаааа, орендаааа... – отговори ми ехото на тъмната планина.
Пък аз млъкнах и забих лицето си право надолу, в камъните, защото знаех че вече няма какво повече да направя.
Не залая. Това е за разни палета, дето ги е страх от сенки и трънки. Сбориха се и ето – тялото на нещастния ми глупав побратим потръпна и гнусно изгъргори, а по гърба ми изобилно потече топла човешка кръв. Толкова. Свърши. Бързо, веднага, тутакси. И не стига, че разкъса предателя, ами преяде и въжето около ръцете ми. Умно животно. Изправих се. Щях да падна отново, но се подпрях на топлия му врат. Лесно беше, защото песът на бой стигаше колкото теле, ако не и повече. И пак той свърши цялата работа, защото аз самичък не можех нито да ходя, нито да се прибера. Упоен бях и омаян, крачех едва-едва, вкопчил се в широкия кучешки гръб. А песът пристъпяше бавно и внимателно, като войник, който крепи ранения си другар... Истина е, не обичам кучета, защото са подли животни, но този беше от друга семка. В старо време, ако стражата оставила някого да влезе или излезе в България без разрешение, наказанието било само едно – смърт, смърт и смърт. Затова всеки охранник държал поне по два песа като този на Шуна. Без тях нямало как да се опази граница от море до море. И тия зверове служили с чест век след век. А после изчезнали. Заедно с границата. И с мъжете, които я пазили. Гледам напоследък – много се навъдиха бездомните псета. Квичат, ровят из боклуците. Събират се на глутници и търсят да хапят някого, който е слаб и уплашен. Изотзад, в гръб, нечестно... Каквито кучетата, такива и хората. Истинските измряха, помиярите останаха...
Ето я вече Шундола. Прибрах се. Знам, че нещо много важно имах да казвам на Шуна... Ама какво ли беше?.. Нещо за Велко Стоян, побратима... И за турците... И за Асан-Богдан... Защо ли така ми се мае светът, вино ли препих или ракия?.. Предателство... страшна дума е това. Някой някого предаде... А, чакай, спомних си... Великата война е предадена и всичките сме в опасност. Трябва да намеря Шуна. Тя ще знае какво да се прави. Както винаги е знаела... А кое беше опасното, пак ми щукна из главата... Ще й кажа, нищо няма да скрия... Ще й кажа, че я обичам. Че нейната усмивка ми е най-милото. Че дишам и жадувам само и само за нея... А и нещо за Димовия братец май трябваше да спомена. Богданчо, дето го отмъкнали поганците... при тия мръсни еничари... Колко ли са го мъчили и били малкото момче...
Ето я портата, вече съм вкъщи. Сега ще намеря Шуна и всичко ще й наредя от начало до край, като „Отче наш”. Ама преди това ще полегна малко да си почина. Сън. Да си се наспя едно хуууубаво, пък после да става, каквото ще... В тъмната одая така привлекателно белееше козинявото халище. Димо беше донесъл няколко такива от Родопа. Сигурно съм се търкулил отгоре му и мигом съм заспал. Така трябва да е било. Не помня. Стопих се. Изчезнах. Нямаше ме.

Лежах по гръб в свежата зелена трева. Бях кръстосал ръце под главата си и слушах как поточето немирно ромоли някъде съвсем наблизо. Слънцето грееше право отгоре и всичко червенееше под спуснатите ми клепачи. Спомнете си какво е това, за което ви говоря. И вие сте били млади и влюбени. Тя беше до мене. Моето момиче. Тука, от дясната ми страна. Можех да я видя, ако отворех очи. Но не ги отварях. Не ми трябваше. Знаех, че няма да ме остави. Че само мене иска. И никой друг. Завинаги. Знаех.
- Обичам те! – прошепнах тихичко.
- Глупчо! – отвърна бистрият й гласец.
Де гиди агне галено!
Обърнах се настрани и лекичко опрях чело в нейното меко рамо. Но пак не поглеждах. Да не се изгуби магията. Всеки си има свой човек. Своя обич. Само негова си душа. Моля ви, всички вие, които сте сами и чиято любов, най-чистата ви, е била унизена и потъпкана в калта от лоши хора преди, някога, забравете тая мъка, това безбожно страдание, защото чудесни дни ви очакват. Може да не в този живот, а в друг. Но е напред... Кое ли? Щастието... Щастието да знаеш, че някой мисли за тебе. Че някой те иска. Че за някого си първи между всичките.
- Къде беше? Защо си ме оставила самичък? Трудно ми е далече от тебе... – нежно я укорих и още я прегърнах. Можех да усетя тая моминска топлина дори и под тънката риза.
И потънах сред думите й като из ласкави вълни морски:
- Сърце миличко, свидно, с тебе съм, облаче, винаги съм била... Даже и като ме няма – с тебе съм. Ти си ми единствен. Ти си ми утеха и усмивка, безценни мой. Ликът ти ме грее, кога в лед скове се реката, а щом сънят ми докосне очите, и хладна въздишка прониже гърдите, усещам как с твоите ласки ме милва на мраза ръката...
Уж миличко, уж облаче, пък лед, хлад и мраз... Ха, иди, че разбери! Странно беше. И омайно. Дано и вие да сте чували такива любовни думи. Желая ви го. Но не сте! Даже и Димо не е. Нищо, че е такъв хубав, силен и смел. Даже и той не е. Само аз. Моето момиче ми ги каза. Завиждайте ми, защото аз съм обичан. Истински. А вие???
Жадно се протегнах напред, та обвих кръшното й тяло с моето. Няма да я пусна. Никога. Така искам да живея. Друго не ми трябва. Усещах как там някъде надолу между нас се случват сладки, непознати и неприлични работи, но не им обръщах внимание, това не ме интересуваше... почти. Исках и аз да й кажа нещо такова... като песен. Да я зарадвам. Да се гордее с мене. Но не знаех как. Аз съм обикновен човек. Не съм учен на красиви приказки. А на тия: тегло, турци, пожарища. Учен съм да бягам, да се крия, да търпя. А да обичам... не се намери кой да ме научи, защото... цял живот сам... сам... Такъв съм. Толкова ми е науката. И затова ме е страх. От любовта. И от момичето. И от мене си. Да я погледна дори ме е страх. И да целуна не смея. Но за думи поне смелост трябва да намеря. Най-тънкият и крехък трепет на сърцето. За нея. Да я зарадвам. Милата ми. Моята ми. Въздишката ми. Сълзицата ми... И някак от само себе си започнах да редя потайни, зачаровани словеса. От де идеха? Не зная. Но за нея бяха. За нея...
- Ти си мойта пролет. Красно цвете, утром засияло. Слънце лъчезарно, цели свят огряло. Ти си моя полет, галиш ми ръката, с устни ме докосваш, рошиш ми косата. Нощем те сънувам, славей сладкогласен, хубостта ти в песен чувам, ангел мой прекрасен. Ти си мойто лято, топло и богато...
И на това място отведнъж писна женски глас. Всичко потрепери и започна да се разпада. Изгубих ги. Изгубих слънцето и поточето. Изчезна и моето момиче. Единственото ми. Като сън. Като мечта. Останаха само теглото, турците и пожарищата. Светът се сви и почерня. А онази пищеше ли, пищеше. И люти клетви хвърляше.