автор: giro

„Където глупостта е образец, разумът е безумие.”
Това каза тази сутрин по телевизията един ром. А иначе, не бях чувал циганин да цитира Гьоте. Ставаше въпрос за отношенията цигани-българи.
Това е само повод. Причината въобще е отказът да се занимаваме с проблемите. Говоренето за един проблем у нас изчерпва задачите по решаването му. Познато е нали?!

Не обичаме циганите, дайте да не си кривим душата! Те живеят в мръсни квартали и колиби. Чупят, мърсят, крадат, дори когато се правят макар и нефелни опити да им се създаде добра обществена микросреда. Направиха им чудни къщички, вкараха си конете там, а с черчеветата запалиха огън. Сватбите им предизвикват мозъчни спазми в нас, непоканените на тях. Крадат, осъждаме ги, пак крадат. Няма край този цикъл.
Обаче гласуват.
Мисля, че те са най-активните гласоподаватели. Обичат конституционното си право на глас – то се заплаща добре. Мнозина българи са влюбени в това право по същите причини. При ниска избирателна активност, тази любов е определяща.
Ето къде е заровено кучето значи. За пари гласуват бедните и глупавите. Тоест, всички.

Ех, Гьоте, Гьоте, няма да ни образоват, нали?! И по-малко бедни няма да станем, знае се. Опасно е за политическата система. Впрочем, често могат да се чуят гласове, че по татовото време образованието е било много по-добро, а и култура е имало. Че и за хлеб. Не е съвсем лишено от резон подобно съждение. Да, ама тогава „електоратът” подаваше чинно своя глас - не за пари, а от страх. Ето защо не беше чак толкова важно да е глупав и необразован.
И ето: Циганите били непоправими. Това недостойно внушение се превърна в част от типичния ни манталитет. А защо тогава, някои от тях, живеещи в Германия впрочем, цитират Гьоте, както скоро не сме виждали да се случва в дълбокоумните политически дебати?

Ммдамм...
Който мрази, мразят го. Когато правим нещо с любов, правим го, за да дадем. Когато го вършим само като демонстрация на заинтересуваност, вършим го, за да вземем. Това се усеща дори от простите роми и те ни го връщат като вземат от нас, простите българи. Вярно е - грабят каквото им падне, но просто защото не могат да вземат политическата власт. И тогава пак да грабят каквото им падне, само че не с чували и раздрънкани каруци, а с тирове и мерцедеси, че и с банкови гешефти. Днешните субекти на тази дейност се различават от циганите само по количествен, не и по качествен критерий.

А вчера беше Денят на Независимостта на България.
Много помпозно, изпразнено от съдържание събитие, чиято най-голяма ценност се състоеше в това да добави още един ден във ваканционния ни календар. Най-независимо разплацикахме пластмасовите си прелести и бръснати мускули, но не в сълзите си на горди българи, а в минералвасера на поредния спа-ма, чики-рики многозвезден храм на Епикур и Афродита. Евала, както казваме ние, българите!
Ясно е, че не сме независими. Стига клишета!
Обаче колкото по-зависимо се държим, толкова по-ненужно е някой друг да отнема свободата ни. Треперим за хляба, за името си, за великото си положение в обществото... Затова и сме зависими от страха да не загубим тези блага.
Страхуваме се и мразим този страх. Понеже извира от нас, мразим себе си. Понеже някой ни го насажда, мразим и него. Ставаме зависими от омразата си, защото тя се е превърнала в мотора на съществуването ни, модус вивенди. Алтернативи не познаваме.
Но който мрази не е свободен. Никога.
Осъзнаването на този факт, като всяко Осъзнаване въобще, парадоксално, но е в зависимост. Сега то е в зависимост от факта дали преди това сме осъзнали нуждата от образованост и културност. А ще осъзнаем тази потребност, ако се взрем за малко какво правят образованите и културните нации. Ако се замислим върху това. Но народ, един от чийто национални девизи е „Мразим да мислим”, не може да бъде независим. Есенциалното самопризнание на този факт е в максимата ни „Преклонена главица, сабя не я сече”.
Затова честванията на 22 септември са комична бутафория.
Циганите не познават тази дата. Няма и нужда. Те поне се държат естествено.
Разумът наистина е безумие. Безумие, защото ни обрича на смелост, а смелостта е жертвоготовност. Такава готовност ние нямаме, защото, поне днес, нямаме примери за нея. Защо пък да ги даваме точно ние сега?

„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира...!!!”
Да, ама умира. Умира „Тоз”, смазан от общото тегло на жизнеустойчивите, платени гласоподаватели.
„...а на небето слънцето спряло сърдито пече.”
Да се сърди колкото си иска, никой не го е еня за него. То не е в парламента..., затова кръвта ни още по-силно тече...
Уви.

23.09.2014 г., Пловдив