автор: mamontovo_dyrvo

Илийката влезе в бежовата болнична стая подобно на слънчев лъч в монашеска килия. И като месия за мен. Вече трети ден откакто ме бяха свалили от интензивното. Лежах в стаята с още две пусти легла. Аз съм социален човек и общуването със сестри, лаборантки и санитарки не ми беше достатъчно. „Дай пръстчето, чиче, да го боцнем”, „…нееее, не пръстчето, веничката ми е нужна”, „този абокад пак се откачил, ще му сменим местенцето”, „пий си хаповете, да те видя искам”. Говореше ми се със себеподобни. Вярно, че имаше и свиждания, но... Добре че на стената срещу мен, малко в ляво, някой беше окачил една репродукция на Дега, балерини, разбира се, в широка чамова рамка.
Това малко стопляше пейзажа, хранене, свиждания и други. Но Дега си е Дега. Именно тази стена привлече незабавно вниманието на кълбовидното човече, което влезе в стаята.
-О, Дега! Великолепни екземпляри! Много им разбира на балерините тоз човек! Какви крака! Естет. И в центъра на композицията! Това е квинтесенцията на тази стена – балерини сред забраните! Един вид бягане от табуто! Великолепно! Тази болница пращи от естетически интелект! Разбира се, картината е репродукция, ка щяло оригинал на Дега в кардиологично отделение. Макар, че...какво по-хубаво място да скриеш откраднат оригинал в средата на болничите дивотии за телефоните. Така би възкликнал онзи мой стар приятел, Шерлок. Най-явното е най-скрито! Не виждаме ли политиците – крадат си явно, а тюрмата празна. Добреее, да погледнем... Репродукция е. Оставам си беден!
-Радвам се, че най-после чух човешки глас.То „Добре дошъл” не върви когато влизаш в болница, ама...добре дошъл! – казах аз с най-широката усмивка, която успях да изцедя от слединфарктното си състояние – писна ми от медицицински термини и глупости.
-Илия! – подаде ръка топчестия човек. – Илийка ми викай. Те всички така ми казват. Щото съм кръстен на свети Илия, нали го знаеш, онзи с каруцата и гръмотевиците. На Свети Илия ми е именният ден, тогава черпя. Ама ще знаеш, както казва сина на професор Венев, не знам по какво е професор, Илко, адаша, той ми е набор, месар е в Брезник, та той така казва: „Тази църква ни побърка бе! Стар стил, нов стил – разорихме се от черпене.” И е прав – лятото по дважди черпя. А с тази заплата… Изнемогвам! До Нова година не мога да се съвзема! Не седнат да се разберат по техните събори там ами половината са обърнали табелите. Само объркват народа, лека им пръст на баба и дядо, не знаеха кога на църква да идат... А ти, как ти е името, че аз като взех думата?
-Венко. Венко се казвам – празнувам на Великден, а не на Цветница, щото не ми идва името от венец, а от велик. И празнувам само един имен ден. За какво си тук, здрав като бик ми изглеждаш – поговорих и аз малко, опитвайки се да му вляза в стила.
-Абе някаква хонорарография ще ми правят. Какво е това не знам. Изтръпва ми лупалника от ужас. Аз имам някакво мъждене, някъде в антрето на машинката. Предсърдно, сетих се. И сега щели да ми пускат ток с жици ли, с електроди ли, не е ясно как им викат...Ами нали от физиката го знаем...мъжди сърцето, значи трепка, токът и той трепка и като им съвпаднат честотите – едно голямо „бууууум” и край. Ми те войничетата затова не маршируват по мостовета. Те от това са и разводите – маршируват в грешните посоки, дойде им резонансът и бракът се срути. Като мост над Янтра.
Експерименти си правят тия докторя с нас, ама ха. Направо умирам от притеснение...Аз съм такъв, едно мине, друго притеснение дойде. Дето вика на доцент Иларионов, философ някакъв, синът му, две години е по голям от мен, де да го знам какво работи: „Ей Илийка, така ще си идеш ти мърцина, от някое притесненийце за нещо дребно”. Та не знам, туй изследване на предумишлено убийство ми мяза, има такваз работа, нали?
Обясних му какво е коронарография, че няма ток, няма нищо общо с мъжденето му, безболезнено е, че на мен самия са ми правили осем пъти и нищо ме съм усетил.
След малко влезе един доктор, тирадата с резонанса на сърцето и тока се повтори, докторът обаче, някакъв специализант, безцеремонно го прекъсна и му каза, че ток няма и да се готви утре за изследването. Илийката се обиди, такова незачитена на красноречието му не беше срещал. Обърна се да ми каже нещо, но старият ми приятел Морфей в този момент ме хвана за ръката и ме отведе в една тиха дъбрава. Не знам дали това е довършило Илийката, обаче като че ли и той заспа.
Когато се събудих, завитото под чаршафа кълбо си шепнеше нещо,светкавично видя интереса ми, изправи се, хвана се за металната тръба на кревата и започна.
-Твоя милост с какво се занимава? Щото аз съм много учен човек, като ония бухалите от детските книжлета...Хехехехе! Късно започнах, да знаеш...на двайсет и седем години...ама пък – изучих се! Банково счетоводство. Специалност и половина. То целият живот е една счетоводна книга – приход, разход, и балансът е готов докато мигнеш. В що банки съм работил, що бездарници съм обучил, той Пенко синът на оня, доктора, как беше, Миланов, ортопеда, знаеш го сигурно, той е много известен и Пенко и той е доктор де, по триперите там, често ми викаше: „ Наборе, наборе, ти си като Климент и Наум взети заедно, само слънцето пръска повече светлина от теб.”. Може да е прав, може и да не е, ама е близо. Та така. Сега съм пак в банка. Най-голямата. Заплатата не ми е добра, щото... абе охранител съм в един голям клон в „Младост”. Но банката си е банка. Наблюдавам персонала, радвам му се, обяснявам им що е ликвидност на банките, каква е стоката на банките, с какво търгува банката, как с какво, с лихви, бе моме, с лихви...Абе съдба, няма как всички да са толкова образовани като мен. Така е. Не съм съвсем по специалността, но съм в най-голямата банка.
От както си казах името и диагнозата успявах само да дишам, забравих, че имам гласни струни. А само преди два часа се радвах на „сродната душа”. Нищо де, може да е стреснат човека, да избива страховете си чрез плямпане. И така до вечерта, той каканиже, аз пъхам словата му в ушите си, опитвайки се да не ги допускам из мозъчната си оран.. Когато заспивах си представих за онова блаженство от общуването си с лаборантки, сестри и санитарки, дъбравата на Морфей...Учудващо, тази нощ спах. Е, банки доксан докуз из сънищата ми, но спах Събудих се бодър, цял в слух, дали не ми беше станал условен рефлекс вече...
Разбрах още докато четката скрибуцаше като цигулков лък по зъбите му, че е сто и петнайсет килограма, че е отслабнал десет за две години, че след няколко месеца ще е свалил още кило, кило и половина. Става вече строен. Постоянство трябвало, постоянство. Може да е бавно, но постоянно да крачиш нагоре.И още много неща избълва, докато не го отведоха с един болничен „Кадилак” за изследването.
Когато останах сам, позвъних на сестрата и помолих за памук. Поисках повечко, за намаляване на слуха ми беше необходим.
След четиридесет минути се върна. Сияещ, нищо му нямало, съдовете му били като на младенец! Всичко си каза, как си говорил с доктора докато гадният гадняр му ровичкал из най-важния орган, как бил невъзпитан и му шъткал да мълчи. Ама той не си мълчал много де...
Малееее! Горкият доктор!
Мислех си, че като е паднала опастността от инфаркт Илийката ще се успокои и ще ми даде възможност и аз да покажа достойнствата на гяуровския си бас, но не би. Нов дамоклев меч беше надвиснал над височайшата му персона!
-И представяш ли си Венко, щели да ми дават някакво лекарство за разреждане на кръвта. Да не съм пукнел заради предсърдното мъждене. Те са луди бе! Напълно откачени. Как ще ми я разреждат бе? Ами ако се порежа? Нали хляб, месо, салати – все с нож се режат! Порязвам се и хоп. Сбогом пич, умрял от кръвозагуба, некрологчето на портата, тая хубавата дето братовчеда Понко ми я подари, когато я смени. Той е колко, седем години по-голям от мен, ама вика, „На, влачи!”. За него стара, за мен нова! Това е новата мода – добре забравено старо. И да съм изберял от две лекарства – едното евтино, ама всеки месец с изследвания ... Абе ей, аз охранявам банка, от къде време за изследвания, аланколу? Другото скъпо – четирийсет лева... Ако не умра от анемия, ще е от глад, аз да не съм милионер, четирийсет лева... Убийци са тия доктори, казвам ти, само мислят как да затрият бедните. Ама това си е световен заговор. A кой ще ви работи, господа олигарси, като затриете бедните...кооооой, питам. Не знам, много съм притеснен, Венкооо, много!
Памуците не помагаха. Изправен като на предизборна трибуна, величав, с брадичката нагоре – сякаш Ленин говори в Кронщат, без да знам бил ли е вождът на това място, Илийката беше неудържим. Добре че докараха Орлин. Един едър мъж, с инфаркт и той. Двама на един, това е добре. Численото преимущество често е от полза. Орлин беше ченге, полковник, отдел тежки престъпления. Браво, ето, родната полиция ще ни пази!
Уви! Илийката си знаеше репертоара наизуст. И аз за втори път го слушах, не вярвах, че това може да се случи. Всичко отначало, без запъване. Добре, че от време на време излизаше да пикае, даваха му някакви деуретици.
- Орлине! Носиш ли си пистолета, брато? – попитах немощно аз при едно от пиканетата му.
- Не, ама защо ти е?
- Можеше да застреляме Илийката. Знаеш ли колко тихо щеше да стане, знаеш ли?
Орлин не отговори. Илийката се дотъркаля и отвори уста. Извиках санитарка да ме откара до тоалетната. Постоях на количката два часа в коридора. Орлинчо май го отнесе...
Слава богу, изписаха го на следващия ден. Изпратихме го с вътрешни аплаузи, бурни при това. Разменихме телефоните си. На излизане каза, че по-приятно не е изкарвал никога. Дори и на устието на Камчия, когато със сина на една гадателка, не знам коя си, ама много популярна била, в един родилен дом се раждали с него, та...
Тръгна си. Последното което чухме, че поне на това удобно легло добре си е полежал. Лежането било неговата страст.
Сега Илийката пак лежеше. Само че по корем, върху гранитния под на охраняваната от него банка. Защото в момента някакви обираха клона в който работеше.
„Гадове мръсни. Трима са. Отначало бяха двама, явно един е бил сред клиентите. Внедрен един вид. Май той ме бутна и ме претърси.Ама не на мен тия, нали чувам. Професионел съм – трима дават заповедите. Пълни аматьори...Поне да имаха ювелирен план! А те, крещят страшно и толкоз... И оборудването, на това средства за обир ли им викат, никакви електрононики за отварян на сейфове, динамитени шашки , саде едни пищови размахват, а маските им с бримки...И екип. Еба си екипа. Провинциални парлапани. Е ще вземат мангизите, това вече е ясно...Ама големо чудо! Ако някога мина на другия бряг, ще видят те на какво му се вика „обир.”
А пък тия смотаняци, шефовете на нашата фирма...преди година забраниха пистолетите...сега моят „Макаров” е вкъщи, в касата... а психо тест съм минавал... Не бе , нямаше да ги застрелям, и те са хора... пандиз за тях... Ама в краката... пръсни им, Илийка, капачките, да видим ще крадат ли? И газовия пищов не разрешават, бум, газ в очите, със стола по главата... ама най-важно било да няма жертви, а на мангизите майната му, така ли? Хак им сега и на шефовете и на банкерите. Електрошоковата палка, и тя у дома...
Лявото ухо на Илийката, прилепено до пода, досущ като на идиански вожд, който слуша иде ли влака, долови, че бандитите се оттеглят. Шумът от стъпките им се усилваше по посока към вратата. След няколко мига ще минат покрай него...
„И аз, охранителят, си лежа, хей така... като на плажа...” – гневът сякаш спираше дишането му. „Мамка му, поне лютивият спрей да беше у мен...”
Ръката му инстинктивно натисна бутона на спрея точно когато трите чифта обувки минаха в редица покрай него... Сссссссс!
И струята от флакона обагри в сигнално жълто токовете и задните части на патъците на обирджиите. Боя попадна и по подметките им. По гранита останаха жълти следи...обаче кой ти гледа такива работи, когато саковете така приятно тежат.
Флакона с жълта боя Илийката го купи сутринта от една железария. Смяташе в неделя да боядиса парапетите пред сандъчетата с цветята . Когато влезе го скри заедно с плика под посетителския стол до вратата. за да не разберат защо е зкъснял. Понеже излъга, че е имало лека катастрофа по пътя към банката.
Когато вратата тракна всички занатискаха паник бутоните. Само кръглото тяло на Илийката се изправи пъргаво, като оловно войниче. Заговори с някого по служебната си „Нокиа”.
Бандата беше арестувана след два часа някъде в Драгалевци. Един катаджия видял жълтите токове и докладвал. Баретите свършили останалото.
След няколко дни в централата на банката се състоя тържество. С главен герой Илийката. Той получи лично от президента часовник, японски, с надпис „На г-н Илиев за заслуги към банка еди коя си”. И един ярко жълт плик, С нещо вътре. Ама какво да има вътре освен пари, банките с това са известни. Илийката го отвори, опитните счетоводни пръсти по навик започнаха да прехвърлят банкнотите. Беше по-бърз от броячка. Пари се броят, дори и намерените. Три хиляди сто и двайсет лева. В съзнанието му се отбеляза: „един процент от спасената сума.” Мислено започна да запълва дупките в семейния бюджет. Ненапразно синът на Балабанов, онзи от УАСГ, професора по геодезия, наборче ми е той, сина му де, казва: „Пари за спомен не се пазят”. Може да турне в рамка за поколенията ярко жълтия плик.
Или както са казали там древните:
„По жълтото ще ги познаеш!”