Когато искаше да бъда друга,
не ми се мислеше красиво.
И не, че стана грозно, но се чудя,
дали не набраздих душата в повече?
Дали не прекали безсънието
със тъмните ми сенки под очите?
Огледах се. Не се познах в тъгата си
и тръгнах да се търся другаде.
Когато бягах не от друг – от себе си,
не вярвах в щастието изобщо.
И не, че стигнах много по-далече,
но мисля си... И малко по-красиво вече.
Мълчанието изтече като пясък
през ситото на другия ми поглед.
Браздите раждат по-надеждни кълнове,
и вече се гримирам в розово.
Дали не се събуждам по-щастлива,
или е сянка от нюанс на изгрева?
Огледай се за мен. Ще ме познаеш ли?
Не питам. Знаех си...