автор: Oblomov

О, славен храм на детската поквара,
обител на гнета и глупостта,
обръщам се към теб със жива вяра,
че моят стих (небрежен на места)
ще каже истината, що мнозина
прикриват лицемерно с цел блага;
а ничий глас във скъпата родина
не се провикна: докога?

О, дивен храм на глупави лентяи,
безрода гмеж навеки те плени;
и злото на рушвети и гуляи
у тебе ценностите замени;
но ето – аз ти подарявам ода
със рими, петостъпен ямб и стил,
и сякаш богът сам от небосвода
крещи: „Не ставай за резил!”

Да стана! А и кой ли устоява
пред твойте низости, сплетни и смрад?
Дори и най-добрите в тази плява
накрая грабваш в своя маскарад…
Но стига плач! Във всяка дума има
печал, и се превръща в бич за мен:
че трови ме омраза несломима –
да бъда, искам, озверен!

Да търся смисъл в тебе, е напразно!
Опитвал съм, но вечно без успех;
затуй пък в сатирата безотказно
се впуснах и на мушката те взех.
Закон, стъкмен от умове нездрави,
осъди ме със следното тегло:
да тача идиотските ти нрави,
и по-добре не би могло!

Какви ли прелести във тебе няма!
Порутени стени, ръжда, боклук;
когато пък далеч съм, тази яма
сърцето ми отново връща тук.
И хората ти любя с радост жива:
почувствам ли се някога унил,
се сещам за гмежта ти уродлива,
или за някой инфантил!

Ума отдавна никой не зачита,
стремежите ненужни са за нас
порока вредом всеки предпочита
на скота подражаваме в захлас.
О, боже, не оставяй без звездица
онези със просташкия морал
и нека мъничката им главица
нанася само скръб и жал!

Учители, с поредната октава
приветствам ви сега за ваша чест!
(Но тихо! – музата ми забранява
дори и стих за хора без прогрес.)
Уви, съдбата ви е твърде жалка
и с право се оплаквате накуп,
че в черната прощална катафалка
лежи училищният труп.

И питам аз въпроса епохален:
за всичкото кого да обвиним?
Учителят, учителят прехвален,
от своята вина невъзмутим.
Безумни, безнадеждни и унили,
със строга заканителна ръка,
във жертвата си остри зъби впили:
ще ви запомня все така.

Защото вие, глухи непукисти,
създавате моралния разпад,
а учениците ви егоисти
не знаят други път, освен назад.
И днес, и вчера, утре и навеки
забулвате ги в дрезгав полумрак;
и дълго да се бори с вас човекът –
е все едно – без изход пак.

Директори, и вас не ще подмина,
че има ли войска без генерал?
За вас еднички в цялата комбина
понякога си мисля със печал:
деца да грабиш с лапа непомерна,
да се запазиш твърд пред съвестта,
това е да си същество мизерно,
увило пръсти във властта.

Свестете се, училищни прасета,
хиени злобни, блеещи овце
(дори и в уличните, жалки псета
тупти по-земно и добро сърце);
свестете се, там щом въстане робът
с надежда за просвета и борба,
смажете го и сетне върху гробът
вдигнете шумна веселба!

А случи ли се тъй: поне едничко
сърце във думите ми да прозре,
тогава аз ще съм постигнал всичко,
че двама в битка си е по-добре!
И уморени, ние ще простенем
победно пред училищната сган,
и вдъхновени, ние ще наденем
върху й траурен саван!