автор: SAlexandrov

Част втора: Съдбовни събития
Автор: Светослав Александров

Днешната проповед се оказа футуристична и това напомни на Евелин за странната ѝ вчерашна разходка. Девойката се разстрои. Тя преминаваше през един от странните парадокси на религиозността – хем не харесваше Геофрей, хем когато той проповядваше, се чувстваше изобличена.
Често се случваше да има усещането по време на служба, че духовниците винаги намират начин да засегнат най-нежните струни в човешката душа и същевременно да дълбаят надълбоко в съзнанието – толкова надълбоко, че сякаш взимаха всички чувствителни елементи на най-съкровените мисли, мечти, чувства, след което ги разбиваха на пух и прах и ги пренареждаха по някакъв техен си начин за възприемане на света. С проповедите на архиепископа се случваше по-рядко, но днес стана точно така. Защото едно от нещата, в които Евелин се съмняваше, бе Визията за бъдещето. Да вярваш в останалите поучения беше толкова лесно! Че Тристранния Бог беше любящ, тя го виждаше – семейството ѝ я обичаше и нямаше логика да не е така, ако любовта не беше сътворена от самия Него. Миналото също не подлежеше на съмнения. Двете селскостопански машини (една от които се беше повредила и убила майка ѝ) бяха определяни за Сидонейски и Евелин нямаше основание да се съмнява, защото те бяха твърде различни от всички останали. Машината, която все още работеше, не се придвижваше с животинска тяга, някак си черпеше енергия от Слънцето (това се знаеше, защото не работеше ефективно в облачни дни и през нощта) и всичко това свидетелстваше за невероятен творчески гений. За нещастие, Евелин беше виждала и тарзиец – по време на едно от нашествията, докато беше малка. Спомняше си много добре нетипично косматите му крака, неестествено изкривените вежди и орлов нос. Това беше достатъчно доказателство за потвърждение на поучението, че човеците не са единствените жители на Саркания.
Но бъдещето? Бъдещето беше нещо непредсказуемо, нещо съвсем различно. Кой можеше да потвърди със сигурност, че Свещените предмети ще бъдат намерени? Или поне така Евелин мислеше, докато ...
Един поглед се прикова в нея. Девойката бе благодарна на случая, че ще успее да се измъкне и ще се отърси от мислите си. „Позивът“ с намигването този път беше изпратен от нейната приятелка от детството Ванора, която беше сестра на епископ Джоузеф от тяхното селище Червен край. Евелин не се учуди, че тя е тук, Ванора беше споменала, че напоследък брат ѝ пътува често до Албор, защото църковните Съвещания са зачестили по някакви неясни причини. Джоузеф не говореше затова много, но Евелин знаеше добре от приятелката си, че той споделя същите усещания за Геофрей (макар че такова нещо никога не можеше да се признае публично).
Пет минути по-късно и двете момичета тичаха по каменистите улици в един от по-крайните квартали. Лицето на Ванора сияеше. Очевидно имаше нещо да сподели.
-Миличката ми приятелка, ако знаеше колко ми липсваше – заговори Ванора, която се беше зачервила от бягането. Изведнъж лицето ѝ грейна още повече. – Познай! Бернард …
Евелин се удиви.
-Наистина ли?
-Да, предложи ми преди два дни! След месец е големият ден. А след това – Ванора погледна замечтано – отиваме в Тирий. Завинаги. Колко се радвам! Най-накрая си тръгвам от Червен край. Леле! Край на влажните лета, край на прашните зими. Само дето ще ми липсваш. О, колко ще ми липсваш. Но ти ще идваш, нали? Обещай ми, мила Еви. Нали?
Сянка на тъга мина през лицето на Евелин. Ванора знаеше, че не бе само заради това, че няма да се виждат. Тя беше наясно със страданията на приятелката си и нейната абсолютна убеденост, че поради липсата на хубава работа никой няма да иска да се ожени за нея. Затова не настоя дискусията в тази посока да продължи и остави неловката тишина да се настани за няколко секунди. Но за нейна радост Евелин наруши мълчанието.
-Миличка. Разбира се, че ще идвам. Ще идвам през лятото, когато имам възможност. Нали брат ми работи на Юг? Ще ме взима със себе си до Тирий и ще продължава надолу сам, а после, като се прибира от командировка, ще ме връща обратно към Червен край. Но първо искам с теб да прекарам няколко дни. Ей така, да ти се нарадвам. А и трябва да ти покажа нещо. Важно е.

~ ~ ~ ~ ~
-Еви, къде го намери? Как, кажи ми, искам всичко да знам?
Евелин беше убедена, че ако има човек, на когото можеше да се довери за всичко, това бе Ванора. За разлика от други нейни приятелки, които използваха всяка възможност да одумат всеки срещнат, Ванора винаги беше като гроб, когато ставаше въпрос за чужди тайни. А и бяха на едно мнение за Църковната власт. Затова разказа всичко, което ѝ се беше случило.
-Какво ще правиш? – попита Ванора, макар че знаеше отговора добре: Евелин нямаше никаква идея. Затова след като помисли малко, отсече:
-Твърде сериозно е това нещо. Трябва да бъде съобщено – незабавно.
-Да съобщя? Ти чуваш ли се? И как предлагаш да стане? Да бях отишла в Алборската катедрала и да кажа – Евелин изкриви устните си като малко момиченце и преиначи гласа си подигравателно – Ваше Високопреосвещенство Геофрей, намерих Свещен предмет, моля да извините моето недостойнство и моя кокоши акъл, че се осмелявам да го омърсявам, като го пипам...
-Еви, прекаляваш. Знам, че архиепископът е меко казано, особен, но въпреки това... Еви, та той е наместник на Тристранния в цяла Саркания, все пак! И е пазител на Тайната!
Откакто Евелин се беше върнала в Червен край, беше се срещала с Ванора два пъти, преди да се осмели да я покани до рекичката и да ѝ покаже диска. Старателно се беше опитала да я подготви за изненадата, но можеш ли да подготвиш човек за такова нещо? При всичко това, Ванора се държеше неадекватно. Поне от нея се надяваше да прояви малко разум, а не фанатизъм. Още повече, в Червен край повечето минаваха за зевзеци, свободомислещи и в никакъв случай фанатици – включително и техният епископ. Може би заради това малцината по-консервативни червенокрайци си намираха повод да пътуват до Албор, специално за неделните служби, които в повечето случаи се водеха лично от Геофрей.
Поведението на Ванора изнервяше Евелин, тъй като не спираше да дава напътствия, които не ѝ подхождаха на характера.
-Ако това е Свещен предмет, а ти по някакъв начин попречиш на неговото връщане в Църквата, значи пречиш на Великата заръка. И моля те, не ме прекъсвай, знам, че тук в този край мислим различно по въпросите, но никой от нас не иска да се нареди сред недостойните, нали?
-Ванора, глупачка такава! – Евелин побесня. –Никой не говори за това. Говоря за това, че... ох, и аз не знам как да ти го обясня. Нима като гледаш очите му, виждаш наистина Тристранния, както и неговата любов към нас? Не, кажи честно!
-Дали ще стана недостойна, ако го кажа? Не, не я виждам. Но виж, има и още нещо. Цитирам ти Правилото: „Всеки, който бъде Благословен от Тристранния Бог да намери Свещен предмет или техен несъвършен образ в Саркания, трябва да ги предаде незабавно на Църковните власти“. Тук никъде не се казва, че задължително да е на архиепископа. Предлагам ти да го дадеш на брат ми Джоузеф. Той е достатъчно мъдър и ще постъпи най-добре.
-Добре, но...
-Никакво „но“! Ще се видиш и ти лично с него.
~ ~ ~ ~ ~
Къщата на Ванора и епископ Джоузеф се намираше на съседната улица спрямо тази на семейството на Евелин. За разлика от тяхната, тя имаше по-широк двор. В единия му край беше построен навес, а под навеса бе разположена дървена маса и няколко удобни столчета. Джоузеф обичаше да кани хората, които търсеха консултация с него, лично в дома си. Епископите в много други краища държаха паството си на известна дистанция от себе си и никога не даваха съвети извън границите на църквата, но Джоузеф създаваше близки отношения с мнозина. По време на консултациите винаги ги черпеше с чаша чай и курабии и това му създаваше слава на всеотдаен, а не на стиснат.
Днес той също не пропусна да го направи. Евелин му се възхищаваше по своему за качествата, които притежаваше – бе добър оратор и проповедник, отзичив и готов да се притече на помощ, но никога не предполагаше, че може да е способен на такова хладнокръвие. Епископът просто пое диска в своите ръце, разгледа го, след което най-спокойно го остави на масата и се прибра за малко в къщата си, докато приготви чай. Когато се върна с чая и курабиите, Джоузеф кротко седна и започна разговора, без излишно предисловие.
-Ако питаш дали си постъпила правилно, че си задържала диска, а не си го предала още на следващия ден на Негово Високопреосвещенство, не мога да преценя. Вярвам, че всичко става съгласно волята на Тристранния. А може да се окаже, че дори Негово Високопреосвещенство има нужда от смирение.
-Какво имате предвид? – попита Евелин, без нищо да разбира.
-Имам предвид, че Негово Високопреосвещенство може да е наместник на Тристранния, но въпреки всичко той си остава човек. Като хора ние сме призвани да се усъвършенстваме, но може би никога няма да се усъвършенстваме напълно. Ако беше иначе, щеше ли Пророчеството да казва, че Тристранния е този, който ще победи Мрачния пророк, а не човеците? Не мисля. Но да, считам, че Негово Високопреосвещенство се е отделил от Пътя, който Тристранния е начертал. И част от това наистина е неговата свръхпривързаност към Пророчеството, по-специално към Свещените предмети. Негово Високопреосвещенство иска на всяка цена да се сдобие поне с Ключа на мъдростта. Не знам с каква цел. Изпраща експедиции, за да намерят легендарния Пясъчен град, но две са се провалили, след като се върнаха безуспешно и в намалял състав. В същото време Валия запада. Да, запада, макар че никога няма да го чуеш нито от Негово Високопреосвещенство, нито, съмнявам се, дори и от собствения си брат. Тайна е, но мисля, че с това, че Тристранния благоволи дискът (а аз вярвам, че това е Талисманът на спокойствието) да бъде намерен от теб, имаш право да го знаеш.
~ ~ ~ ~ ~
Евелин беше цялата слух. Попиваше внимателно всяка дума. Ванора стоеше отстрани и също слушаше с голям интерес. Епископ Джоузеф сниши гласа си за всеки случай, да не би някой случаен минувач да го чуе.
-Имаме проблеми с Пустошта, която непрекъснато настъпва от южната граница. Независимо от големите усилия на Селекторите, които правят всичко възможно, за да създадат уникални сортове растения за полупустинните райони, независимо от усилията на хора като брат ти, които издигат диги и измислят нови стратегии за спирането на пясъците, нещата се влошават. Допреди десет години Пустошта настъпваше към Валия с двайсет-трийсет метра на година. Преди пет години я удържахме с половин километър годишно, а през последните две години пясъците навлязоха с по няколко километра на север. Благородни почви стават полупустини, а полупустините вече са Пустош. Южно Крайгорие, на около 30 километра западно от Непристъпната гора, вече е практически в полупустинята. Хората още се надяват, че гората ще спре процеса, но е съмнително. Дърветата също умират. Изсъхват. Остават голите вейки. Да, склонен съм да се съглася, че при такава ситуация се налагат рисковани ходове и в съзнанието си Негово Високопреосвещенство е стигнал до извода, че наистина да е по-важно да се провеждат експедиции, които да търсят Пясъчния град.
-Да, но ако логиката диктува, че всичко това е правилно, защо казахте преди малко, че се е отклонил от правия път? – изтърси Евелин.
-Негово Високопреосвещенство избърза дотам, че се осмели да пророкува успех на третата експедиция. Това граничи почти с безумие, защото ако експедицията се провали, ще доведе до съмнения, че той наистина е верен на ученията на Тристранния Бог. Рядко архиепископ се осмелява на такава дързостна стъпка. Но да си дойдем на думата. Защо казах, че смятам, че Негово Високопреосвещенство се е отклонил от правия път? Може би той е уверен в правотата си, аз не познавам неговото сърце. А и не е моя работа. Наш дълг е да му се подчиняваме, стига това да не противоречи на Правилата и заръките на Светлия пророк. Книгата на Светлия пророк обаче е категорична, че преди всичко, преди дори Визията за бъдещето, на първо място идва любовта и себеотдайността към хората. Любовта е заложена дори в каноните, предшестващи раждането на Светлия пророк. Ето тук смятам, че Негово Високопреосвещенство бърка. Не можеш да вложиш всички усилия за изпълнението на Великата заръка и Пророчеството, а да зарежеш Валия и да не се грижиш за най-нуждаещите се – в случая, тези около границата. Има само едно обяснение за поведението на Негово Високопреосвещенство. И то е, че вероятно е попаднал в клопката на гордостта.
Джоузеф млъкна. В двора епископа се възцари тишина, която беше прекъсвана само от посръбванията на чай и от време на време проджафкването на съседни кучета. Най-накрая Евелин наруши мълчанието.
-Епископе, тоест Ваше Преосвещенство, има два въпроса, които ме измъчват. Ако позволите?
-Разбира се, мило момиче. Какво искаш да знаеш още?
-Две неща. Този ... Мрачен пророк. Толкова често го споменаваме за злините, сполетяли Валия. Все пак никой не го е виждал. Откъде да сме сигурни, че всички злини се дължат на Него – например, винаги е имало Пустош, а ние се борим с нея. Нали той само прекъснал връзките между страните? И дори... откъде да сме сигурни, че той изобщо съществува, или най-малкото не е изчезнал? Толкова столетия са минали...
-Трудно се дава такъв отговор. Понякога просто се изисква вяра, за да приемеш такива неща. Все пак ние вярваме и в Тристранния, но никой не го е виждал, нали? Всички ние виждаме делата на Светлия пророк, новите машини, че те не приличат на старите селскостопански машини. Това съвпада с ученията на Църквата. За мен е просто въпрос на вяра, че ако е имал Светъл пророк, то е логично да има и Мрачен пророк. Надявам се да ти е достатъчно засега. А какво е другото нещо?
-Ами... ако Тристранния ни учи да обичаме другите, защо изобщо има злини? Защо е трябвало да идва Мрачен пророк? Толкова ли слаб е бил, че не го възпрял? Защо изобщо трябва да се усъвършенстваме, а не дойде още сега да ни избави от всички страдания?
Епископ Джоузеф въздъхна. Отдръпна се за малко от масата, след което се приведе на стола и подпря главата на ръката си. Дълго мисли, преди да отговори.
-Ти си доста по-мъдра от много други хора, които просто приемат света за даденост и злото за естествен спътник на нашето общество. И все пак не съм убеден, че мога да ти отговоря напълно изчерпателно и удовлетворително. Не вярвам дори и Негово Високопреосвещенство да може. Да, злото съществува. Да, дошло е неочаквано – с тези думи Джоузеф се обърна и към Ванора и заговори и на двете, – но ние знаем толкова много за света само поради това, че има зло. Вземете, например, вашите мечти за бъдещ съпруг, който ще се грижи за вас и винаги ще ви пази. Във вашите въжделения той е героят. Но щеше ли да има герои, ако светът беше идеален? Не. Всичко, което ценим – герои, подвизи, борбата срещу Пустошта ако щете – това са по-висши ценности, които би било невъзможно да осмислим без да има зло. Може би Тристранния ни учи именно на нещо по-велико? Не знам. Но така предполагам.
Евелин се умълча. В рамките на кратко време бе получила повече знание, отколкото бе придобила от слушане на редовните служби през последните няколко години. Беше благодарна на епископа и щеше да промърмори няколко изречения за довиждане, когато той каза:
-Еви, ти наистина си рядко срещан човек, макар че може би ти липсва самочувствие. Предизвиквам те да се замислиш. Нищо не е случайно на този свят. Дори и досега да си подхождала небрежно към работата си – момичето се изчерви, очевидно Джоузеф наистина предузнаваше всичко за нея – ти нямаше да откриеш Талисмана на спокойствието, ако не се занимаваше с това, с което сега се занимаваш. Мисля, че си готова да поемеш по-големи отговорности. Негово Високопреосвещенство е задължил всеки един от епископите да подбере по трима души от всяко населено място, които да участват в Трета експедиция. Искам да ти предложа да бъдеш един от тези хора.
-Аз?! – възкликна удивена Еви.
-Да, точно ти. Въпреки че би получила по право възможност да участваш в експедицията като откривател на Талисмана на спокойствието, аз не те избирам заради това. Еви, ти си уникално съчетание на две основни и на пръв поглед противоречиви човешки черти – вярата и съмнението. Ти вярваш в Тристранния и това е хубаво, защото без вяра всеки от нас би повехнал от бремето на безсмислието. Но общество, което се движи напред само от вяра, бързо примесва към добрите традиции някои лоши суеверия и с годините се научава да брани ревностно както традициите, така и суеверията. А съмнението, ах, съмнението, това е най-ефикасният лек срещу суеверията. И същевременно е като двуостър нож и само можеш да се порежеш. Ако се съмняваш в собствените си способности, това може да е причината да не си получила желаната работа. Усъмниш ли се в това, в което другите вярват, ще те нарочат за узурпатор и рушител на реда. Но ако вярваш, че Бог е този, който ти показва правилния път, а другите са грешни – опитай да промениш нещата. Ще си създадеш врагове, но може и да успееш.
-Ако реша, сиреч, ако приема да дойда, какво ще се очаква от мен?
-Ти няма да дойдеш сама. Освен теб, ще дойде и брат ти. Ще го препоръчам като човек, който дълги години се бори с Пустошта и е с голям опит. Аз също ще участвам в експедицията и лично ще отговарям за теб и задачите, които ще ти бъдат поставяни. Първата ти задача ще започне още когато тръгваме от Албор. Тогава наблюдавай. Просто наблюдавай хода на събитията и особено действията на тримата алборски представители. Те са фанатично предани на Негово Високопреосвещенство. Отваряй си очите на четири.

~ ~ ~ ~ ~ Когато лунна светлина изгрява над полята,
а морни птиците престанат да кръжат.
Тогаз светът заспива – всеки в свой домашен кът.
Где бродиш ти в нощта? Що дириш от съдбата?
(стара валийска песен)

Групата от осемнадесет души бавно вървеше по земния път, който прорязваше плодородната долина. Въздухът ухаеше на цъфнали цветя. Някакво пиле писукаше неуморно. В тези краища на Валия всичко живо като че ли ликуваше – рядко срещащите се дървета грациозно протягаха клони към пътешествениците, а тревите и цветята отстрани на пътя се бяха надвиснали над утъпканата пътека, сякаш се мъчеха да им сторят път. Тази мирна земя все едно не бе виждала скръб от дълго време. Кротките животинчета обаче не мислеха за утрешните скърби, нищо, че когато севернякът задуха през зимата и докара далечното униние от Северните ледове чак през морето, много от тях нямаше да оцелеят. За бъдещето мислеха единствено хората на Валия, а сред тях тези осемнадесет души бяха пряко свързани с Великата заръка, която трябваше да осигури дългосрочното благоденствие не просто на Валия, но и на цяла Саркания.
Но дали щеше да стане? Евелин се съмняваше, че всички бяха с благородни подбуди. Тримата близки на архиепископ Геофрей, за които епископ Джоузеф предупреждаваше, надхвърлиха отрицателните ѝ очаквания стократно. Може дори да се каже, че епископите Бъкминстър, Бърбанк и Бърдан, закостенели до мозъка на костите, олицетворяваха всичко, което останалите петнадесет не бяха – дръпнати, мълчаливи през повечето време, а когато говореха – груби. Тримата от Тирий, най-големия град в Саркания, бяха епископите Константин, Колин и Грегъри и алборците разговаряха предимно с тях, ако се наложеше. Но тирийците се вписваха достатъчно добре сред останалите. Разбира се, тук бяха епископ Джоузеф, брата на Евелин – Алан и самата Евелин от Червен край. Освен Евелин, в експедицията имаше още две жени – Матилда и Лили, от различни краища на Валия. Жените не се познаваха добре взаимно и по грубата осанка изглеждаше, работеха в обработваемите площи. Имаше четирима представители от групата на Селекторите – Уолтър, Джоузеф (друг Джоузеф), Хенри и Питър. И трима представители от Отдела за борба с Пустошта (освен Алан) – Владимир, Гриша и Едуард.
Всички крачеха бавно на пътя. Беше края на лятото и засега все още не бързаха – движеха се според плана. Малцина разговаряха оживено помежду си – май само Матилда и Лили бяха намерили някаква обща тема и се бяха разприказвали. Тези, които се познаваха, работеха заедно – епископите знаеха събратята си, хората от Отдела за борба с Пустошта и Селеткорите също се познаваха едни други. Но тепърва предстоеше да се опознаят всички като група и да сработят заедно като един екип.
Рандал, бащата на Евелин, се беше ужасил от новината, че на дъщеря му е предложено участие в експедицията. Евелин настоявала да замине, а баща ѝ я разубеждавал дълго време. Накрая склонил, след много разговори, както с епископ Джоузеф, така и със самата Евелин – и то само ако Джоузеф с брат ѝ Алан гарантират, че ще я пазят от всякакви опасности. Джоузеф беше проявил благоразумие да не говори за Талисмана с никого, дори и с роднините на Евелин, и го беше скрил на сигурно място, поне до края на експедицията. До началото на пътешествието нямаше никакви новости – освен че Ванора се ожени и замина за Тирий.
В първия ден от началото на експедицията Евелин направи първите си две важни наблюдения. Сподели ги с епископ Джоузеф, докато групата беше спряла на бивак в близост до един хълм, около който растяха високи орехи. Евелин и епископът се отдалечиха малко встрани и имаха възможност за личен разговор.
-Е, какво ще кажеш за нашата интересна формация от най-различни индивиди? – попита закачливо Джоузеф, не съвсем в стила си.
-Странни глупци са, поне някои от тях – изсмя се Евелин по момичешки, но след това бързо върна сериозното изражение на лицето си. – О, простете ми. Надявам се и Бог да ми прости, не исках да допусна подобна богохулна мисъл. Имам предвид, Ваше Преосвещенство, някои неща са странни. Епископите добре водят проповедите. И със сигурност разбират от управленските дела. Но какво им е мястото в тази експедиция? При цялото ми уважение, че и вие сте тук? – сконфузено добави момичето, но Джоузеф се засмя добродушно.
-Разбирам объркването ти. Недей да се укоряваш твърде много за тези мисли, дори и да се окачествяват от мнозинството като грешни. Но ти усещаш кога настъпва този момент, а именно когато мъдростта започва да отстъпва на безумието. Разбира се, че по-подходящо би било да бъдат изпратени специалисти, които познават Южната пустош – като брат ти. Но когато си в управлението, можеш да изпаднеш в заблудата, че разбираш от всичко и само ти си експерт по всички проблеми. Ако аз планирах цялата мисия, щях да огранича присъствието на духовенството до минимум. Разбира се, старая се в съзнанието ми да подхождам и със смирение – все пак се самоназначих. Уверявам те, че мотивът ми е друг и се ръководя от желанието ми да се грижа за теб и брат ти.
-Благодаря ви...
-О, моля те, мила. Стига с формалностите и титлите. Обръщай се към мен на „ти“ и по име, Джоузеф – добави епископът.
-Има и още нещо – продължи Евелин по-спокойно и самоуверено. – При официалното представяне на членовете на групата в Алборската катедрала преди да тръгнем, нямаше как да не забележа, че сред нас няма нито един представител от Южно Крайгорие. А от това, което си ми разказвал, те най-добре трябва да познават Пустошта, защото вече е на прага им.
-Колко наблюдателно, мило момиче. Сега се убеждавам, че не сбърках, взимайки те с нас – похвали я епископът, а по бузите на Евелин изби руменина. – Не само това е така. Още по-странно е, че епископът на Южно Крайгорие – Негово Преосвещенство Едгар е изключително достолепен човек, смирен и много опитен, а въпреки това никога не беше канен на църковните срещи преди провеждането на експедицията. Има и още нещо. Сега, както знаеш, се отправяме за Тирий, където ще получим екипировката. Много по-разумно би било ако след това минем през Южно Крайгорие, дори и само да се презаредим с вода и храна, доколкото жителите могат да ни отделят, разбира се. Но това няма да стане. Поемаме направо на Юг. Осемдесет километра ни делят от Тирий до полупустините, а между тях трябва да пресечем Унилите хълмове. Може да срещнем някоя шатра на отшелници от Скитащото свещенство, но още не знам дали ще ни помогнат. Още повече, че напоследък някои от тези отшелници са станали агресивни. Да, наистина би било по-разумно да заобиколим Унилите хълмове от Изток или от Запад, защото там между Пустошта и обработваемите площи има само равнини. Явно Негово Високопреосвещенство не е желаел това, по причини, които не е споделил.
Евелин вече знаеше, че в катедралата на Тирий всеки член на експедицията щеше да получи своята екипировка – раница с два отдела – единият пълен с туби с вода, а другият – с храна. Освен това, всеки, отделно от раницата, щеше да получи специален спален чувал, покрит със светлоотразяваща покривка. Човек можеше да влезе в този нетипичен спален чувал плътно и да се опакова като пашкул на какавида, без да се задуши, тъй като чувалът притежаваше специални филтри, които осигуряваха достъп на въздух до външната среда, но същевременно го пречистваха. След Тирий групата щеше да пътува през нощта, а денят бе предвиден за сън. Още преди да стигнат до полупустинята всеки трябваше да е свикнал с този режим.Веднъж навлизайки в Южната пустош, от изключително важно значение беше всеки да е отпочинал по време на вървежа, за да не бави останалите, а спането през деня в плътно затворените чували щеше да намали нуждата от пиене на вода. Изследователите знаеха много добре – в Пустошта има само пясъци, без никакви живи същества. През деня температурите достигаха до 50 градуса. Нощните температури се очакваха да бъдат поносими в началото на прехода, но с отдалечаването от Валия можеха да падат и под нулата. Единствено Тристранния можеше да бъде на помощ на това страшно място. Макар че преходът беше преживяем, хората знаеха – не всички от предходни неуспешни експедиции се бяха завърнали...

~ ~ ~ ~ ~
Офисът, в който Геофрей работеше, винаги му бе вдъхвал спокойствие и сигурност със своята позната обстановка. По традиция по време на прием архиепископът заемаше обичайната си отегчена поза зад бюрото и разсеяно водеше някакви записки със златното си перо. Така целеше да покаже на събеседника си възможно най-тактично, че неговите проблеми са много маловажни в сравнение с истинските държавни дела.
Сега обаче Негово Високопреосвещенство стоеше нащрек. Независимо от сериозната си възраст той се чувстваше като малко пиленце, което се беше излюпило в гнездото си в най-неподходящия момент – когато квачката е тръгнала нейде на разходка и още не се е върнала. И изведнъж към познатото гнездо се устремява непозната птица, която може или да е квачката, или някакъв хищник. Пиленцето не знае дали да се хвърли в прегръдките ѝ или да бяга, като се изкушава да направи първото – с което рискува да бъде изядено. Какво щеше да направи Геофрей? Онзи, отсрещният, наистина изглеждаше заплашително със своя крив нос, ужасяващи вежди и космати крака, които не завършваха с нормални, човешки ходила, а с ... копита, подобни на тези на животните. Ужас премина през тялото на архиепископа. Сякаш беше приел в офиса си някакъв древен демон. И все пак не искаше да избързва, а да изпита ситуацията.
Но това, което излизаше от устата на създанието, звучеше не просто логично, но и това, което е още по-шокиращо – съвпадащо по информация с Великата Тайна, която трябваше да знае само архиепископът!
“Ами ако това наистина е изпитание от Тристранния?“, помисли си Геофрей, но бързо тръсна глава, защото осъзна – Тристранния Бог е прекалено добър, за да изкушава – особено по такъв ужасен начин. „Може би той не е никакъв тарзиец, а се представя за такъв? Или може би Тарзия във вида, в какъвто е съществувала преди векове, вече не съществува, а е завладяна отдавна от Мрачния пророк, който вече разпраща своите демони извън границите?“. Но гласно архиепископът не сподели тези мисли и изрече:
-Говориш небивалици. Саркания винаги е била само такава, каквато е и сега. Не е имало друг свят, освен този. Точка. Нима Ваша наглост си мисли, че има някaкъв чудноват оазис отвъд Пустошта?
Онзи обаче продължи да говори невъзмутимо.
-О, не. Говоря за това какво има отвъд Небесната твърд. Светове и светове и светове. Много светове. Или какво очакваш – Небесната кула да се е пръкнала от нищото? – Тарзиецът повдигна веждите си и добави с насмешка – Сигурен съм, че не мислиш, че извън Валия всички вярват на тези небивалици. Или ако вярват, може би ще се срещне поне някой с повече мозък в черепната кутия, който да знае нещо различно от басните? Все някой трябва да знае истината.
-Истината е една. Всички Високопреосвещенства преди мен от Трудните времена насам, Мое включително, са наясно. Валия е единственото останало място с живот. За Исполините не знаем. Изчезнаха. Тарзийците също ги нямаше ... допреди две десетилетия, когато бяха първите атаки.
-Но точно последното е основната разлика между това, което си мислите, че знаете, и това, което реалността показва, нали? О, да, човешката склонност да се създават измислици и да се налагат като реалност. Но да забравим за Исполините. Те не бяха толкова мъдри, колкото вие тук, сте си мислили за тях и още мислите. Иначе щяхте да предскажат идването на Учителя, нали? Но не, проспаха го. За всеки случай мога да Ви убедя, Ваше Високопреосвещенство – тарзиецът изплю думите с открита подигравка, което ядоса Геофрей – Тарзия процъфтява. Дори градовете ни са толкова могъщи, че нямат нищо общо с това смешилище, в което се намираме. Защото те са ни дар от познанията на Учителя.
Архиепископ Геофрей беше почти убеден, че наистина си говори с демон. Но неприятното откритие, че тарзиецът знае тайната, го принуди да забави заповедта си да го заловят и екзекутират и да отстъпи в словесния двубой.
-Добре, прав си. Някои от най-висшите сред Преосвещенствата знаят, че Саркания е била създадена с определена цел. – Архиепископът не искаше да разкрива, че само той единствено знае това. – Наясно са, че и преди е имало друг свят, населен с разумни същества, но другият свят е умирал. Това е Великата тайна и тези от нас, които я знаем, не я споделяме с другите. Народът на Валия не я знае. Те си мислят, че Саркания е уникална и е едиствена. Все тая. Важното е, че със или без Тайна, милостта на Тристранния Бог е била твърде голяма. Той спасил съществата от умиращия свят и създал Саркания, един прекрасен нов свят, но...
-... но нещо се объркало при самото създаване, нали? – попита тарзиецът с леден глас, което изпрати тръпки на ужас по гръбнака на Геофрей. – Горе-долу такава е историята, като изключим религиозните ви глупости и още някои неща... Но въпреки това вие вярвате, че този свят също ще приключи и Саркания ще бъде претворена в някакъв по-добър свят, който ще е вечен. Аз бих казал, че няма никакво претворяване, а просто има временни светове, които се изчерпват поетапно и когато единият стане негоден за съществувание, идва следващият. Но както и да е, не мога да се сърдя, че вие имате нужда от вечността, за да запазите абсурдната си надежда, че всичко свършва след смъртта. Както и да е, казах. Подробности. За друго искам да поговоря. За твоите експедиции.
-И това ли знаеш? –попита Геофрей, вече пребледнял от ужас. –Какво още знаеш?
-О, знам много неща. Че като последен глупак си се втурнал да търсиш три предмета, надявайки се, че ще седнеш до трона на измисления си създател – При тези думи архиепископът още повече пребледня, защото наистина това беше първоначалният план и първоначалната мечта, на която се беше отдал и на която залагаше твърде много, дори собственото си владичество над Валия. – Засега се надяваш да намериш Ключа и очакваш по-нататъшна мъдрост да откриеш останалите предмети. Което е наивно, защото няма да паднат от небето. Но стига съм те мъчил, виждам, че ти е некомфортно. Ние следяхме предходните експедиции. Учудихме се как втората беше достигнала тъй близо до Силабор.
-Значи са били близо до Пясъчния град?
-О, да, не се преструвай, че не си наясно какво говоря. Бяха доста близо, но в Силабор или Пясъчния град, както го наричате вие, ги очакваше изненада. Защото, както знаеш много добре, този град, макар че навремето се е намирал в плодородните ви земи, не е бил под суверенитета нито на Тарзия, нито на Сидонея, нито дори на Валия, нали? Въпреки това вие не очаквахте, че Силабор не е съвсем... безлюден.
-Какво-о-о-о! – възкликна ядно Геофрей.
-Същото. Знаем какво е имало там. И знам, че твоите хора са се провалили. Сам ти не можеш да изпратиш достатъчно добра експедиция, която да превземе Силабор. Затова искам да обединим усилията си. Валия и Тарзия ще работят заедно. Завинаги.
Това беше нещо ново и прикова вниманието на архиепископа, макар че продължаваше вътрешно да не му вярва. Засега поне искаше да му даде шанс да си изкаже мисълта.
-Имаш на разположение няколко минути да ми разкажеш всичко. Всичко. Но ще се държиш с уважение според положението на Мое Високопреосвещенство като владетел на Валия.
-Дадено! – потри ръце тарзиецът. – Но първо – вярно е това, което казват някои от басните ви за бъдещето. Ако трите предмета бъдат намерени, това ще е краят на владичеството на Учителя. Защото другият свят, който ви е разкрит според вашата Велика тайна, изобщо не е загинал. Поне все още. Там продължават да се намират враговете му. Трите предмета са част от древно устройство, което ако бъде задействано, ще призове враговете на Учителя. Лъжите обаче, на които вярвате, са твърде много – най-вече грешите за плановете на Учителя и за бъдещето на Саркания. И вашата Велика Тайна, както я наричате, разкрива прекалено много очевидни неща, които не бихте си признали. Ако Саркания е била създадена по грешен начин и е била несъвършена, какво ще гарантира, че светът ще бъде претворен съвършено? Не само Саркания, но и светът преди Саркания е бил несъвършен. Няма нищо съвършено. Учителят обаче знае всичко. Световете не съществуват вечно. Но на Саркания още не е дошъл краят – има още стотици години живот пред нея. Това е истината, която ни е разкрил Учителя. Не се лъжи. Претворяване може и да има, но то няма да ви даде вечен рай и безкрайни удоволствия. Дори нов свят, на който да живеете, може да няма. Но ние предлагаме нещо различно. Предлагаме ви благоденствие в този свят. Нови благородни земи. Спиране на Южната пустош, която знам, че ви създава проблеми. Стига да изпълните три условия.
-Мое Високопреосвещенство слуша условията – каза формално архиепископът.
-Първо, вие лично трябва да се съгласите да приемете върховното учение на нашия Учител. Второ, тарзийците ще се върнат в управлението на обединена Саркания, но понеже ще сте по-нови поданици на Учителя, управителният орган ще е Събрание, в което ще участват 100 души, от които ще имате само 40 места. Останалите ще са тарзийски. Но второто условие ще влезе в сила само когато третото бъде изпълнено до успешен край...
-И то е? – попита нетърпеливо Геофрей?
-Трите предмета трябва да бъдат завинаги унищожени!
~ ~ ~ ~ ~
Евелин сбърчи нос. Изражението на Матилда и Лили изразяваше същото – погнуса. Никой не ги беше предупредил за обстановката Тирий, а след като си прекарал известно време в Албор, контрастът е смущаващ. Тук не ставаше въпрос само за къщите от кирпич, дърво и камък, които не можеха да се сравнят с богато украсените здания на столицата на Валия. Миризмата на животински изпражнения и пикоч беше направо непоносима, а Евелин с почуда забеляза, че някои от къщите разполагаха с приземен етаж, който служеше за обор.
-В Тирий е доста по-студено, отколкото в Червен край и в Албор, които са доста по-близо до морето. Зимата при нас е прашна, но по-топла. Тук често се случва снегът да скове града в продължение на дълго време. Подобни къщи, в които хората отглеждат животните в приземния си етаж, са предпоставка за нехигиенична обстановка, но животинската тор затопля сградата – обясни епископ Джоузеф.
-Но Джоузеф, защо хората са избрали да построят града на това ужасно място, при това близо до Южната пустош, а не в Северна Валия? – любопитстваше Евелин.
-Никой не знае истинската история, но се говори, че Пясъчния град е започнал да отстъпва на Пустошта още преди безброй години. Казват, че това е станало преди идването на Мрачния пророк, макар че много от Преосвещенствата ще го отрекат. За тях е удобно да обясняват всяко зло с Мрачния пророк, но това, както самата ти ми каза преди време, е глупаво – нали Тристранния Бог е създал Саркания в центъра на Пустошта? Значи Пустошта винаги е съществувала. Нещо се е случило, Пясъчния град е загинал и хората избягали на север. Не забравяй, че когато Тирий е бил построен от тях, все още е имало доста голямо разстояние между него и Южната пустош, но тя е настъпвала неумолимо. Ще забележиш, че сградите в центъра на града се различават от тези тук. Все още сме в покрайнините, а тези сгради са създадени впоследствие, едва след като Тирий е бил основан. Не си мисли, че щях да се съглася да пусна Ванора да живее тук, ако нямаше нормални условия.
Джоузеф се оказа прав. Центърът на Тирий се оказа също така добре поддържан и почистван, както и този на Албор. Определено местният епископат се грижеше за града по същия начин, за да се създава добро впечатление. Но къщите, макар и без приземен обор, се оказаха в тон с по-късната архитектура – едноетажни, много от тях – схлупени. Нямаше ги красивите и извезани арки, които красят Албор. Само две древни каменни колони стояха пред тирийската катедрала – очевидно довлечени до тук с големи усилия при бягството от Пясъчния град. Това беше единствената видима засега връзка на Тирий със славното минало на Валия.
Даже думата „катедрала“ може би беше твърде неуместна за централната църква на града. Макар и просторна, строителите никога не бяха успели да я докарат до съвършенство. Нямаше куполи, а стъклописът беше заменен от дърворезба. Катедралата бе красива, но някак си – първична.
Пред катедралата имаше широка площадка, на която се намираше странен уред с отвесен прът. Джоузеф обясни на Евелин, че уредът се нарича „гномон“ и е уникален във Валия. Върши същата работа като часовника на Албор, но при него няма механизъм, а за измерването на времето се разчита на дължината и местоположението на слънчевата сянка. За този гномон имаше сведения, че е построен след напускането на Пясъчния град, тъй като в него е имало часовник и бегълците от града били свикнали с часовото измерване на времето.
Джоузеф сподели още, че Тирий си има и някои други достойнства и уникалности, като например музей с реликви от предишни епохи, но сега нямаше време за излишни разходки. Надяваше се, че ако всичко завършеше добре, щеше да помоли живеещата тук Ванора да покаже на Евелин забележителностите, но не и днес, когато покрай напрегнатата обстановка епископът нямаше да има възможност дори да види сестра си. Трета експедиция за тъсенето на Ключа на мъдростта щеше да отседне в пристройките около катедралата за няколко дни, които трябваше да стигнат за запасяването с провизии.
Първото събрание, насрочено за вечерта преди подготовката, обаче поднесе неочаквана изненада.
Епископ Константин събра всичките участници привечер в големия молитвен салон на катедралата. Без излишни формалности започна да говори:
-Всички знаем защо сме се събрали тук. Имам да ви съобщя две новини относно предстоящата експедиция – една малка и една голяма. Малката е, че според взетото решение на последния Църковен съвет аз ще съм официален водач на Трета експедиция за придобиването на Ключа на мъдростта, тъй че отсега нататък ще се съобразявате основно с мен. А относно голямата...
Неочаквано в салона влязоха неколцина свещеници и църковници от низш сан, които запъхтяно мъкнеха дървен сандък. Оставиха го на пода, след което отвориха капака му...
Евелин се облещи.
Оръжия. Кинжали, къси саби, лъкове, стрели ...

СЛЕДВА