автор: YOTOVAVA

Отгоре листната си дреха
дървото почва да съблича.
Без свят на пролет и утеха.
отчаяна си тръгва птицата.

И с реквиеми получути
щурците сменят серенадите.
Дълбае мракът влажни дупки –
какво ли може да извади?

Светулки няма. Само нощи.
И вие вятърът – коварен.
А мравката кората пощи
и с корените разговаря.

Пълзи към тях – в шинели сиви,
с мундири тежки и препаски.
Студът развява черни гриви –
табун от атове ли чатка?

Мъглив е изгревът – сиротен,
несъумял да се сбогува
ни със дървото на живота,
ни с мене – дето го сънувам.

Но иде пролет! – под капчука
възвират алени талази –
от божи кравички – и звуци,
които Бог за нас е пазил!