автор: vanika

1. Необикновено...

Необикновено съм жизнена тази сутрин! Ставам още по тъмно и светвам лампата в кухнята, правя кафе на пуснато радио. Будя всички с висок глас и започвам да им говоря, вбесявам ги. Правят ми забележка да спра тази агресия рано сутрин. Наричат го агресия, че се радвам
на деня, дори го намират за дебилно!
Единият е по-нежен – мъжът ми – казва да спра с приказките и въпросите, а дъщеря ми казва, че не може да ми понася ужасния фалцет и въпреки, че й подхвърлям закачки, тя твърди, че й крещя... Млъквам, едва се сдържам.
По пътя за работа исках да се порадвам на едно детенце, помъкнато за детска градина, а то запищя и баща му го плесна заради мене. Опитах се да разговарям с колегите, днес, казах си, ще си изпия второто кафе с тях и ще си поговоря... Но тяхното бърборене не спря нито за миг да чуят дори когато исках просто да кажа „да” или „не”, въпреки че ненавиждам да казвам „да” или „не”. И само веднъж, когато най-сетне взех думата, звънна телефонът и участието ми в разговора напълно се разпадна.
Следобедът пък трябваше да присъствам на съвещание, където си мислех за други неща, защото всички говореха, но аз пък нямаше какво да кажа, само по едно време се сетих да попитам нещо, но то пък някой превари да поиска думата и после забравих, защото думата бе цяла безкрайна реч, от която всеки се въртеше на място, поглеждаше GSM-а си и с вид, че има важно повикване или веднага напускаше, или уж нещо си проверяваше есемесите и малко по-късно ставаше с извинителен поглед и също напускаше... А аз бях от малкото, които останаха поради доброто си възпитание, за което понякога много съжалявам.
Исках да си поговоря с някого и се зарадвах, че ме поканиха да обсъдя проектната дейност на екипа, в който бях включена, а напоследък ми се искаше да се събера с тях и да споделя някои идейки. Подозирах, но така и стана – отново нищо не споделих, защото успях да произнеса само някои гласни или начални срички, ако думата, да речем, започваше със съгласна. Друг път се бях чувствала сякаш по-добре при подобни ситуации, защото си казвах, че мястото и хората явно не заслужават моите идеи, които така успявам да държа някак си неопорочени и само мои. Само че сега думите искаха, та искаха да изкачат от мене. Не конкретни думи, просто гласът ми искаше да звучи и като влязох в къщи, заех се да мия чинии и си запях, ама така волно, хубаво си запях, с цяло гърло, с всичките му извивки – на няколко пъти повтарях детайлите, докато се изчистят, представяйки си, че съм на сцената в „Тоска” от Пучини.
Дъщеря ми влетя в кухнята ужасена – ти ли си това! Чудех се кой е полудял дотолкова! Ако искам да слушам арии, ще отида на опера! И млъкнах...Слушах новини, комици, скептици, загледах филм от средата, който не ми хареса, сетих се история и я заразказвах на мъжа ми, дори той настоя да я разкажа, но в един момент беше заспал в безпомощен опит да ме доизслуша.
Лежейки, си мислех кога по-успешно човек може да забрави да говори. Дали на пуст остров, където все пак може да чува собствените си мисли? Или сред хората, където да е принуден непрекъснато да слуша другите. Понякога ми се струва, че съм забравила как звучи гласът ми и не го познавам, когато ми се наложи изневиделица да го използвам. Сънувах, че говоря, но никой не разбира какво казвам.


2. Днес...

Днес Вили има рожден ден. Вили е едната от колежките ми. Тя е самотница. От тези, дето им говорят на „момиче”, примерно „то момичето не може да си намери мъж” и от сорта... И всички са загрижени да й намерят мъж. А самата Вили не иска и да чуе някой да й намира мъж. Тя иска да има такъв, но просто не го търси и още по-малко желае, ами направо ненавижда, някой да й го намира. Като дете, записано в по-горната от подходящата за него група на детската градина във Вили, всеки случай, има нещо несъответно, и това я поставя винаги в дисбаланс с останалите. Да разговаряш с нея е все едно да си обуеш чорапа наопаки и с петата нагоре, трябва да го завъртиш или да го събуеш.. Тя очаква рождения си ден неспокойно, месец по-рано, и винаги ден преди рождения си ден заявява, че няма да го празнува и много хора не заслужават да бъдат поканени. След което празнува, носи торта, забравя нежеланото вмешателство в живота й, заядливите забележки, разглезва се сякаш е сред по-големите си братчета и сестричета, внимава дали й пожелават любов и ако някой пропусне, напомня му да й пожелае любов и любовно щастие, говори неестествено високо, чупи или разлива нещо от вълнение, изрежда подаръците си и подаръците от миналите рождени дни. Обикновено другите поглеждат часовниците си и един по един си тръгват, а Вили не бърза и няма с кого да си тръгне. Просто никой не е в нейната посока.


3. Откъде...

Откъде да знам защо се усмихвам днес на събуждане! Мисля си, че днес ще свърша доста работа. Доста работа ще свърша! Най-сетне!
Толкова си мисля колко работа ще свърша, че не знам какво правя – пускам ту прекалено гореща,ту прекалено студена вода, за малко да си сложа розови сенки вместо червило на устните и да си разбъркам кафето със спиралата за мигли. Като отнесена съм, обличам се... В нетърпение!
Някаква пола, някаква блуза, там каквото трябва и забравям дали съм заключила, връщам се – заключила съм, стигам до работата, ама защо съм закъсняла хич не знам. И сядам да работя, при това усмихнато. За какво се усмихвам? А, да! Днес много ще работя! Започвам да си проверявам пощата и ей сега ще започна сериозната работа, обаче смятам да си направя едни справки в Google, ужасно късно става, забравям защо е било важно да си направя точно тези справки точно днес. Гладна съм! До смърт!
Преброявам си стотинките – стигат едва-едва два лева, това са ми възможностите за обяд, но как да го направя. Ако отида в стола, там всичко, което ще ми се дояде, е над двата лева, мога да взема за два лева кебапче с хляб, ама като видя другите неща, няма да ми се яде кебапче с хляб, плюс това не искам месо, а единственото друго под два лева е салатата или пържените картофи, които, ако не изям с хляб, няма да ме заситят. Казвам си: по дяволите, че не съм свършила работа сутринта, толкова работа се полага за такава ниска заплата, дето нямам за обяд (не че съм закусвала…). Ама съм гладна... Другите тръгват за обяд и ме молят да дежуря, щом не съм гладна, както си мислят. Поръчвам да ми вземат кебапче с хляб и това малко ме ентусиазира. Започвам да работя наистина! Прегладняла съм. Носят ми обяда, ама отлагам яденето. Към края на работното време се сещам, че не съм яла и хапвам в задната стаичка. Тръгвам към къщи много след официалното приключване на работното време, не обичам да си тръгна и да не съм свършила поне малко работа. Смятала съм да се възнаградя с разходка и да се порадвам на слънцето, но то вече никакво го няма.
Щурам се без пари по магазините, за да видя какво мога да си купя, ако имам пари. Пораждат ми се желания да имам неща! После се прибирам, защото ме чакат и закъснявам. Преглеждам хладилника и измислям вечеря – за един – сандвичи, за друг – мезе, опитвам от едното и от другото и всичко е наред. Денят ми е недовършен, някак стърчи и не ми дава да си легна. Все едно не се е случил този ден. Опитвам се да се сетя защо, но не се сещам, ровичкам да изнамеря нещо в него... Прехвърлям с дистанционното всички телевизионни канали. Другите от семейството ми вече спят. Отивам в банята (там е най-светло) с няколко книги и няколко списания и се опитвам да се зачета в нещо. Лягам си и си казвам, че нищо не става от моя живот.


4. Събудих се...

Събудих се с главата надолу или с краката нагоре, зависи…
Става въпрос, че... За обувки става въпрос.
Погледното, хората са си точно за обувките. В смисъл – има хора, дето не можеш да ги накараш да обуят еди-какви си обувки... Макар че обувките не винаги са за хората, обути в тях. Това са някакви си изводи...
Просто в главата ми още със ставането беше, че трябва да си купя нови обувки, старите бяха безнадеждни... И забих поглед в обувките на хората с излизането навън и цял ден. Защото просто се питах кои са идеалните... Дали ми беше полезно това наблюдение, не знам, защото интересът ми неусетно тръгваше в друга посока... Забелязах, че погледна ли обувките, някак си няма смисъл да поглеждам лицата, щото си е все същото... В едни такива лъснати, много лъснати обувки, например мъжки става въпрос, представям си стиснати устни, е не непременно тънки, но стиснати, ако е слабичък в лицето, скулите му са леко щръкнали, а носът – зависи от носа на обувките. Острият нос на обувките ми подсказва какво ще видя, поглеждайки нагоре – нещо като права пропорционалност – остър нос на притежателя, остър до прав, може да е и прегърбен, но краят е някак заострен. А погледът – от него се чете нещо като: първо, второ, трето, а пък и думите са едни внимателни, тъънко-дебеело казани думи, които не излизат извън редовете и спестяват излишни усилия... Може би защото шефът ми е точно от този тип и това ми влияе. Но, както и да е, какво да ви обяснявам...нагледах се този ден на обути крака и свят отдолу нагоре...
Обувки на хора с объркани мисли, хора с рошави обувки и рошави коси – започват и свършват по един и същи начин... Уморени или чудати – натрапващи се обувки, със странни токчета, носени от жени, които като ги погледнеш, разбираш защо наблягат на обувките и някакви типове с толкова бърза походка, че не можеш да им определиш обувките... Абе, стига с тези обувки!
И без това някак си се деляха на мъжки и женски, по-скоро мъжки и по-скоро женски, но рядко имаше обувки с изключителен характер – казвам ви, както и с хората...
Но при дърветата не е съвсем така... Ще си помислиш, гледайки стеблото им, че и те са предвидими, но оказа се, че са смайващо неочаквано различни. И на едно тънко стъбълце можеш да видиш да се крепи огромна корона, а и клони, натежали от плод. Както и обратното – съсухрени клонки на широк ствол. Е, дърво с клони, натежали от плод, видях само едно – в градината на къщата, покрай която минавам, отивайки за работа. В града такова нещо рядко можеш да видиш вече. Аз рядко виждам. Като се замислиш – какво, дървото си седи, пуснало корени и не мърда, цъфти, листи се, ражда, хвърля сянка и какви ли още не ползи за света от едно-едничко дърво... Не му трябват никакви обувки. Но на хората, дето вечно се щурат насам-натам... А и отдавна не се щурат боси. Не им понася, еволюирали са!
И вечерта, като си легнах, какво мислите ми беше пред очите? Обувки! Крака в обувки....
Но, може би все пък съм заспала, стигайки до дървото с плодовете, защото се събудих усмихната.