Нощес щурците свиреха соната,
за есента и близката си гибел.
Вълнувах се. Разлиствах тишината
за да ги чуя цялата. Изригваха
от тъмното леговище на болката,
с предчувствие за лебедова песен.
О, как болеше музиката?! Толкова
прекрасна и горчива като есен.
Замислих се. Дори не подозирах
дали щурците изведнъж изчезват.
Дали „ щурците свирейки умират ”
или студът цигулките им резва?.
Къде зимуват раците гадая,
ала щурците стигат ли до зима?
На музиката в пазвата дълбая.
и търся същността им уязвима.
А може би, когато застудее,
в душите ни на топло се прибират
и много, много кротичко живеят,
и много, много тихичко ни свирят.