автор: frezija

Тя така приличаше на някой,
който е готов да си отиде,
че й обещавах всички влакове.
Ала тайно сбирах керемиди.
И мечтаех да й купя къща,
с куче, дворно място и градина.
Но когато нощем я прегръщах,
се боях, че вече е заминала
и до мен е само отпечатък
от невероятното й тяло.
/Този миг, разбира се, бе кратък,
но страхът сковаваше ме цяла!/
И изнемощяла от тревоги
бродех по пътеките на мрака.
Сутрините кротко палех огън,
а пък тя приличаше на някой,
който е наминал за кафето,
за меда и кифличките с мляко,
и внезапно нещо се е сетил,
а пък то не можело да чака…
Тайно си представях как залоствам
портите с най-яките резета,
или как красивата ми гостенка
ловко за заложница е взета.
Но в действителност й се усмихвах,
галех я без длани и без устни
я целувах докато притихне.
Или пък докато ме напусне.
И без думи, плачейки, се молех,
ако някога това се случи,
да ми стигне мъдростта и волята
да приема тежката си участ.