автор: ivliter

Прекрасно септемврийско утро. Слънцето плува в малките островчета небесна синева, които облаците са му оставили. Въпреки това светлината му е щедра и силно ме радва. Доскоро, натрапчивата топлина на слънцето ме притесняваше и я избягвах, а сега, какво голямо удоволствие изпитвам, като се подлагам на лъчите му в прохладната сутрин. Гледам планината в далечината, гледам първите цветни петна в листата на дърветата, накълбените над главата ми облаци и си мисля за голямото разнообразие, с което Бог е сътворил света.
В това време към пейката на която съм седнал на припек приближава баща, водещ момченцето си по алеята. Като приближават се заслушвам в разговора им.
– Тате, как Господ е създал човека?
Бащата спира и го поглежда изненадан от въпроса. Замисля се. Явно не му се провежда религиозна беседа или е неподготвен за нея. Махва с ръка и казва:
– Откъде ти хрумна точно сега да ме питаш за това?
– Кажи ми де – настоява синът.
Бащата не знае какво да отговори и затова отвръща:
– Друг път ще ти кажа. Сега да вървим, че да не закъснеем.
Срещу тях крачеше възрастна дама, която бе чула въпроса на детето. По лицето й се изписа възмущение и недоволство, че таткото не взема отношение по един толкова важен въпрос и си позволява да отговори вместо него:
– Господ е създал човека, чедо, по свой образ и подобие.
Момченцето с благодарност я поглежда, но когато дамата отминава, пита:
– Така ли е, тате?
Този разговор не е много по вкуса на мъжа и той отвръща:
– Така трябва да е, защото всички така казват.
Двамата се отдалечават и повече не мога да проследя разговора им. Поглеждам слънцето над мен, което като голямо божие око благосклонно ме гали с благия си поглед. В резултат на чутия разговор си помислих: „Бог създал човека по свой образ и подобие, но и човекът създава бога също по свой образ и подобие“…