автор: gringo

седма глава


Теди допуши цигарата и хвърли фаса в кошчето за боклук. Влезе отново в стаята и тъкмо се чудеше какво да облече, джиесемът иззвъня. „Къде го забутах!” - чудеше се младежът, застанал по средата на хола и се ослушваше да долови откъде точно идва звъна. Стори му се, че е някъде от кухнята, защото мелодията бе слаба.
С няколко крачки прекоси коридора, отвори кухненската врата и хвърли бърз поглед на всички страни. Откри го на масата, вдигна го и погледна - бе вуйчо му.
- Ало, кажи, вуйчо - стремеше се да говори спокойно, -тъкмо щях да те търся...
- Докъде стигна с проучванията по оня въпрос? - не го дочака да довърши Пръча - Да не се е случило нещо? С теб всичко наред ли е?
- Спокойно, не се тревожи. Добре съм, но нищо не съм открил, макар че ходих до Долно Бунище. Исках да се срещна с бай Кольо, ама знаеш ли каква беля е станала...
- Чакай, чакай, едно по едно, че нищо не разбирам...ало!... Ало..., нещо лошо те чувам, ало, Теди, чуваш ли ме?
- Чувам те, вуйчо, само не викай! Говоря ти за бай Кольо от нашето село, братовчеда, дето вчера говорихме..., включи ли най-после?...
- А-а-а, бай Кольо... а-ха!... - Петръчки отново млъкна, после решително произнесе - Слушай, Теди, дай да се видим след един час в във „Виенската сладкарница”, да поговорим спокойно... Ще ти обясня всичко. Ти и без това ме разбра горе-долу какво имам предвид. Че тия мобилни, цялата тая техника!... Не знаеш кой , откъде, кога и за какво те слуша. Стига да не си нещо зает.”
„Няма да мога да потърся момичето с червената коса - мина през ума на Теди, - а пък не трябва да протакам. Ще ме забрави. Желязото се кове, докато е горещо.” И някаква топлина се разля по младото му тяло.
- След час съм в сладкарницата.
- Айде, дотогава. Чао, племенник! - прозвуча бодро глас в ухото на младежа.
- Чао, вуйчо! - отвърна той и изключи телефона.
Стрелката върху циферблата на ролекса върху лявата китка на Теди показваше цифрата пет - имаше още малко време до часа „пик”, но в центъра движението, както винаги, бе натоварено. Жегата изнервяше и водачи, и пешеходци и често по някоя ругатня тежко се пльосваше в цвърчащата пещ на августовския пек сред моторния рев и скърцането на спирачки. За да бъде пълна сходството с някоя пустинна ислямска държава, от минарето на джамията пред Софийската баня се разнесе проточеното виене на муезина, десетократно увеличено през мощните високоговорители, а тук-таме в редицата кафенета и сладкарнички по протежение на „Раковски” се мяркаше и някоя дюнерджийница с печащото се на вертикален шиш месо, зад което надничаше мустакат мургавеляк от арабски произход. „ А бе европейци сме, ама не чак до там.” - помисли си младежът и спря аудито на паркинга пред „Ал. Невски”. После с бърза крачка се устреми под сенките на големите зелени чинари към тротоара на „Московска” и след малко се озова в салона на виенската сладкарница. Огледа се за вуйчо си и го видя седнал пред чаша кафе.
- Здрасти, вуйчо! Какво става? - попита го той, придърпвайки един стол с красиво извита облегалка.
- Пие ли ти се кафе? Или предпочиташ нещо друго? - вместо поздрав директно го попита вуйчото.
- Да ти кажа честно, по ми се пие една наливна бира... - още прав, с ръце на облегалката на стола, отговори Теди.
- Ти май нещо бързаш? Или си притеснен заради оня работа? - погледна го отдолу нагоре Пръча и без да дочака отговор, предложи:
- Я ние с тебе да се поразходим. Сигурно пред църквата си оставил колата? - погледна въпросително към племенника си и без да му даде възможност да се изкаже, стана от стола и като бръкна във вътрешния джоб на лекото лятно светло сако, извади няколко банкноти и хвърли една на масата. - Бързо ще свършим, ама предпочитам да сме на открито. Знам, жега е, ама докато стигнем до колата ти, ще си наясно. И вечерта ще си е твоя.
„Има усет вуйчо, разбира нещата, неслучайно е депутат...” - мислеше си Теди, зарадван, че ще има още тази вечер възможност да се закотви пред адвокатската кантора в малкия безистен с надеждата, че съдбата ще се покаже благосклонна към него и той ще има възможност да заговори девойката с червените коси. Припевът на”Омега” отново зазвуча в съзнанието му. Вървяха по тротоара пред Столична община. Говореше вуйчото.
- Сгреших още в началото, че ти казах. Но, слава Богу, нищо не е станало. Печен си и дори можеш да свършиш работа, но може и нещата да вземат неприятен обрат - не се ли намерят парите, съм свършен. Освен ако Маркиза се съгласи да му върна един милион. Но ще остане съмнението, недоверието. Разбираш ли ме?
Теди кимна мълчаливо. Петръчки продължи:
- И след време - я след седмица, може и след месеци дори, е много вероятно да се случи нещастие с мен. Я ще падна от балкона, я удар ще получа, я нещо друго... И ти не ще бъдеш в безопасност... Познавам ги аз, мръсниците!... Гледат да се застраховат отвсякъде. Големи хора са замесени, ако ти кажа кои са, ще ти падне шапката... Спомняш ли си оня, арендатора с със сто и петдесетте хиляди декара, дето го намериха в хотелската стая на в курорта „Горска нимфа”? Дето умрял от сърдечен удар?....Е, сега и аз съм в такова положение – ако утре сутринта си купиш вестник, като нищо може да прочетеш, че вуйчо ти е предал Богу дух скоропостижно от инфаркт. Щото е прекалил с уискито.... Ти може и да ме мислиш за голяма работа, но аз съм дребна риба. И за мен от серкмето измъкване няма.
„Омекнал е нещо вуйчо, словоохотлив е станал, сигурно е бая наплашен. Не съм го виждал друг път такъв един.....такъв...” - търсеше в ума си той точното определение - примирен някак.” И той скришом внимателно огледа едрия тежко дишащ мъж, пухтящ като парен локомотив в адската жега до него. С шкембе, с поувиснали бузи и уморено изражение, Панайот Петръчки нямаше нищо общо с наперения депутат, който крещеше от трибуната на Народното събрание. Племенникът му изпита съжаление към него. „И неговата не е лесна! А пък аз го мислех за непукист. Май на тая земя щастливи хора няма... А и аз под носа му се чукам с Мимето, към която, както ми се струва, единствено е привързан. И към мен, разбира се...А ние и двамата го мамим...Какви сме мизерници...” Но въпреки че ясно си даваше сметка за цялата грозота на това, което правеше, когато Теди си представи изкусителното Миме с атлазената кожа и нежните руси косъмчета на тънкото и вратле, там, където започваше естествено златистата и коса, той разбра, че въпреки моралните си угризения пак щеше да легне при първа възможност с нея. Етиката и моралните норми винаги губеха битката с потния нагон и плътското щение...
- Ей, какво се умълча, да не би акъла да ти е литнал по някоя фуста!”- изрази се малко архаично вуйчо му в духа на времето, когато на мода бяха старите градки песни. Той въобще не подозираше какви мисли се гонят в главата на племенника му и както всички успели в обществото люде не можеше да приеме, че властта и парите, които притежаваше, променяха отношението и на най-близките им, които започваха да гледат на тях като на дойна крава и възможност да заживеят по- добре. Но человекът е най- жалката твар на планетата земя и тези същите близки и обичащи го, възползвали се от парите и влиянието му, го намразваха.
Вървейки до своя вуйчо, Теди си даде сметка, че двамата се възползват един от друг - той от парите и положението му, а пък вуйчото от чувството, че има дълг към овдовялата си сестра и детето и. Освен това от известно време Петръчки усещаше празнина в душата си и я запълваше с грижи за племенника си. Той осъзнаваше, че все повече се привързва и към Мимето, макар че знаеше миналото, а също и настоящето и. Въпреки ума, находчивостта и смелостта, с която бе натрупал пари в мътните години на прехода, той разбираше, че се е озовал в почти безизходна ситуация и че над него виси угрозата да бъде ликвидиран от съдружниците и техните господари, с които сваляше по девет кожи от обеднелия и примирен народ. От друга страна той, който се радваше, че няма семейство и деца да го тормозят, той, бонвиван и Бел Ами с алена роза на петлицата (като изключим миризмата, която никакви помади и парфюми не можеха да премахнат), той, който навсякъде по сбирки и гуляи тръбеше, че никой не му е нужен, щом има пари власт, се оказа изведнъж зависим от едно леко красиво момиче и от племенника си, към когото изпитваше все по-голяма привързаност, защото нямаше собствени деца. А те харчеха неговите пари, живееха на неговия гръб и в същото време го лъжеха. Мариана едва го търпеше и ненавиждаше от цялото си сърце, а Теодор едва сега, след смъртта на двете момчета, започна да усеща как обичта и благодарността към вуйчото, спасил го от затвора и осигурил му лесен и охолен живот, постепенно се превръща най-напред в неуважение, а после и в омраза. Не може да изпитваш топли чувства и да уважаваш човек, чиито пари харчиш и чиято жена чукаш.
Един до друг, двамата приличаха на баща и син, повели дружески разговор, но само едрият мъж в светъл летен костюм бе искрено загрижен за младежа до себе си в бяла тениска и сини дънки.
- Ама ти май наистина не ме слушаш! Момче, това, което ти казвам , е важно! Не искам да те набутвам в тая каша! И без това като се сетя за Жорката и Марио-що ли ми трябваше да ви вземам до мен...Нали уж за добро....
- Не си виновен ти, да не би да си искал да загинат по тоя глупав начин?... А и толкова ти бяха благодарни - нали ти ги измъкна от мизерията...
За пръв път Теди не бе искрен с вуйчо си се чувстваше отвратително поради подлярското си лицемерие, но не виждаше изход от създалото се положение. С възрастта и житейския опит, който бе натрупал до този момент, той вече постепенно започна да разбира, че не е възможно да казва това, което мисли, че за всяка придобивка и желано нещо трябва да плаща определена цена и да се примирява с неща, които го отвращаваха. Май бе стигнал някаква граница, някакъв вододел, пред който се налагаше да спре и да реши дали иска и дали трябва да продължи да живее като момче за всичко при вуйчо си единствено заради парите, които получаваше от него. Сега, когато го виждаше как крачи угрижен и несигурен, се замисли за собствената си съдба и бъдеще. „Ще трябва да седна и да си поблъскам здраво главата. От има-няма три и повече месеца нещо ме гложди, нещо ми е криво, но сякаш че съзнателно не искам да го ровичкам - не исках да си призная, че се страхувам от това, което ще се пръкне... Като остана сам..."- тръсна глава той и продължи да защитава и оневинява като изпечен адвокат вуйчо си пред самия него.
- Кой му е виновен на Марио, та кара като ненормален? Претрепа и себе си, и Жоро.... Така че не се упреквай! Какво си мислиш, че на мене ми е добре?! И аз сто пъти си повторих, че е моя вината, че ако не ме бяха срещнали, щяха да са още живи! - последни думи на младежа бяха искрени.
Стояха вече пет минути пред черното „Ауди” и продължаваха да разговарят помежду си. Златният купол на величествения храм пламтеше над главите им, група японски туристи възбудено гълчеха нещо но странния си език и неуморно щракаха с апаратите си въпреки обедния зной, а по тротоара възрастни жени стояха в сянката на вековните чинари и предлагаха красиво извезани с българска бродерия покривки, разстлани върху сгъваеми маси. Внезапно тържествено забиха в различна тоналност медните камбани на църквата. Минувачи и туристи като по команда вдигнаха глави нагоре в прозрачния въздух към синьото, без нито едно облаче небе и неусетно атмосферата се насити с особено празнично настроение. Жежкият следобед като че ли без желание, насила отстъпваше постепенно пред леките повеи на появил се ветрец, предвестник на топлата, окъпана в безброй светлини гореща софийска вечер.
- Да-а-а,- проточи Петръчки и сложи ръка върху рамото на своя племенник, - може и да си прав, но въпреки това се чувствам отвратително... Но нищо не можем да променим... Поне да се помъчим да стопираме гафовете... Изведнъж всичко се обърна против нас - магия ли ни направи някой, конкурент ли иска да ни прецака...- без да сваля тежката си ръка от рамото на Теди, който започваше да се чувства неудобно, Пръча, вече овладял се, погледна право в светлокафявите очи племенника си:
- Теди, повече приказки са излишни. Опитай се да не мислиш за случилото се, почини си...
- Каква ти почивка,- не можа да прикрие нотката на раздразнение в гласа си Теди, - утре е погребението на Марио и на Жоро. Изобщо не се виждам с какви очи ще погледна майка му, баща му... Знам, че не съм виновен... и все пак...
- Аз не мога, имам среща с Маркиза утре в десет. От тази среща зависи много. А тая мека китка може да е много неприятен, ако не е на кеф. Ако новият му тъпкач му върти номера, ще е вкиснат... А за погребенията - бих дошъл, но дори и да бях свободен, смятам, че присъствието ми ще бъде неуместно – „я го оня, гадния Пръча” - той е виновен за смъртта на децата... той млъкна, като видя , че Теди го погледна изненадано, после се усмихна и с горчивина в гласа продължи - Какво се чудиш, момчето ми, да не мислиш, че не знам как ме наричат зад гърба ми и колко ме мразят и познати, и непознати, само за това,че съм депутат! А ако знаят и половината от това, което ти знаеш, да са ме разпнали хиляда пъти...
- Вуйчо, не си Христос, та да те разпънат на кръст - най-много да те утрепат с камъни! - реши да поразведри атмосферата племенникът с малко черен хумор.
- Не съм Христос, но както знаеш, от двете му страни са били разпнати двама разбойници , а аз определено имам по-тежки грехове и от двамата, взети заедно, така че няма да бъдат нарушени каноните, ако на хоризонталното от две кръстосани дървета ми зачукат по някой и друг пирон в дланите. - влезе в тона му вуйчото, обаче на Теди започна да му става противно, въпреки че той започна така наречената шега.
- Стига, стига вече, дай да не приключваме разговора в такава..., с такива черни приказки... А пък аз депутат мислех като тебе да ставам, ама ти такива ми ги наприказва, че и аз съвсем се обърках!...
- То аз му изтървах края, дето уж съм минал през какво ли не, та ти ли, дето още имаш жълто около устата, е не се обиждай де, аз така, по роднински, с добро чувство, като на близък и при това интелигентен човек, ти го казвам, ще се оправиш. Ама аз те набутах в помията, аз трябва да ти помогна да се измъкнеш от нея. Дано само не е вече късно...- последното изречение Пръча произнесе наум.
- Е, сега вече си наясно, че всяко нещо се плаща и нещата в кухнята не са като в салона с белите покривки... Не си малък и трябва сам да решаваш...
Вуйчото на глас назоваваше точно скритите терзания на младежа, пред който в действителност имаше само два пътя, две възможности пред себе си - или да продължи по пътя, тласнат от външните обстоятелства и подкрепен от вуйчо си, да се превърне в закоравял бандит, или да положи усилия и да промени сегашния си начин на живот.