автор: daro

Родопа преболя.
Поизправи се,
но отново полегнА.
Присви се
от дебелите лъжи на
дефинициите.
Дочу „далечни песни”
спускащи се от високо.
Звуците им мелодивни,
се стелят над билата.
Ехото пося и мъка.
Изтъня, и млъкна.

Светът ни бе забравил,
къде битуват
истинските хора.

После, смеховете на жените
се сглобиха на парченца,
напомнящи мъгливите им ниви,
но ясни и живи.
Плисна хладен дъжд.
Скъса дигите им
по лицата.
А очите им се смеят
през варовикови перли
на пресъхнали морета.

Красотата казват,
била в искреността им.
Дали и мойта е красива!?

Вярвам в истина една:
Споделяй песента
от най-далечно било.
Напомняй си това.
И тихо...
най-възможно, тихо.