автор: gringo

Шеста глава

Петръчки се бе разположил удобно върху тъмнокафяв дървен стол с лъскава политура и висока облегалка, тапициран с червен плюш пред маса за шестима в уютно и дискретно сепаре на луксозния ресторант „Мавриций”, закътан на тиха софийска уличка. След сексуалната терапия по негов вкус се чувстваше приятно отпуснат, облекчен и в състояние да подходи трезво към решаването
на собствените си проблеми. Срещу него седеше дебела жена, безвкусно облечена в тъмносиня рокля от тънка и, слава Богу, непрозрачна материя. Косата, черна, явно боядисвана, сe мъдреше върху едрата и глава като нахлупена германска каска от Първата световна война. Носът бе типичният гръцки, волевата брадичка се издаваше застрашително към събеседника, вместо вежди над малките и, плувнали в лой очета, във формата на полудъги лежаха две космати черни гъсеници, но очите! Очите бяха нещо друго! Не че бяха красиви, о, не, и те бяха в синхрон с останалите лицеви детайли, що се отнася за привлекателността, но погледнеше ли ги веднъж човек, веднага го полазваха хладни тръпки и започваше да добива усещане за полярни студове. Остри, с цвят на синкава стомана и твърди поне колкото нея, те пронизваха събеседника и го приковаваха на място така, както боа хипнотизира заек, преди да го нагълта целия. Дори самоувереният депутат, загледан в двата свински бута, отпуснати върху застланата с бяла покривка маса, които завършваха накрая с по пет наденички, се чувстваше неловко. Добре поне, че огромните и гърди бяха прибрани и отпуснатата белезникава плът не се виждаше от високото деколте. Услужлив респектиран келнер с характерната чупка в гърба очакваше поръчката, учтиво протегнал хилав врат към Петръчки. Той въпросително погледна импозантната дама.
- Водка „Смирнов” с доматен сок. Голяма! - избоботи възглух глас нейде дълбоко из нейните недра.
- О кей! Блъди Мери, значи! - кимна с глава сервитьорът и понечи да се обърне към кавалера на хипопотамката.
- Водка! Казах ясно!!! Вод-ка! Какви ми ти там блудкави Мерита?!! И доматен сок! От-дел-но! - изригна мощно вулканът.
Стъклените чаши за вода и каната, почти допрени, зазвъняха. Келнерът замръзна в положение „полупоклон”, а Пръча, въпреки че бе принуден да търпи оглушителната канонада по един-два пъти месечно в офиса си или в някое елитно заведение, за пореден път се стресна.
- И, ей, момче, да не забравиш да донесеш лед! - последен тътен постепенно заглъхна, само шумно поеманият и издишван въздух караше белите листенца на незвестно южно цвете, поставено между двамата във висока стъклена ваза с тънко гърло, леко да потрепват.
- Катърска, тоя път работата е дебела. Яко съм го загазил! - започна направо по въпроса Пръча. - Вътре съм с милион евро!
От сивите му очи струеше умора и притеснение.
- Да не би с данъчните да си се издънил нещо? – заби очички със змийски зеници айсбергът, скрил две трети от обема си под линията на масата.
- Няма такова нещо... - въздъхна той.
- Или някой от ония, тъпи алчни митничари, е пропял? - двата свредела продължаваха да дълбаят нейде в района на покритото със ситни капчици пот чело на Пръча.
- Не бе, няма такова нещо, - отново повтори той и млъкна, за да изчака сервитьорчето със странна лимба да остави поръчката - данъчните си получават тяхното и си трайкат. Знаеш, че намазва най-много само... знаеш кой, ама е по-изгодно една голяма акула да храниш, вместо десетина дребни гладници. Друго е. По-зле. Марио, шофьорът ми, и Жоро, се претрепаха с новото беемве край Долно Бунище. Носеха куфар с пари на Маркиза, за да започне да изкупува терени край новата магистрала - знаеш за какво, нали си му адвокат.
- Е-е-е, и какво от това? - проръмжа адвокатката - Парите прибра ли ги?
- Ето в това е проблемът! Не успях! Същата вечер се разбрах с Боев, Генерала де, да ми помогне...
- Е, и ?
- Боев, когато отишъл, намерил само два обгорели трупа и куп смачкана ламарина. Екипът му са все кадърни момчета, врели и кипели в занаята, преровили, разпитали, изследвали - нищо. Нищо-нищичко!
- Пфу-у-у! Не ми се връзва нещо, как така - Боев е топ- ченге номер едно!
- Имало е промеждутък две-три минути от катастрофата до спирането на кола - бус някакъв, на местопроизшествието. Шофьорът е бил сам, веднага се е обадил на „Бърза помощ” и я е изчакал да дойде.
- Значи, имал е време да вземе парите, да ги скрие наблизо и когато...
- Не-е-е, не, не! - припряно я прекъсна Пръча - Веднага след приемането на сигнала в „Бърза помощ” и Специалният отдел получава информацията - нали знаеш, че такава е практиката...
- Знам, знам, как да не знам! - изкриви устни в подобие на усмивка адвокатката с мощна снага, - Знам и истинската причина за задължението „Бърза помощ” да информира спецотдела. Целта е не толкова да се действа бързо, ако се касае за престъпление, свързано с трагичен инцидент, колкото да се осъществи превенция спрямо някой от нашите, ако е сгазил лука. Да го прикрие и да тропоса на някой неудобен вината. Тия, нашите, искат да вземат цялата власт. Нали знаеш - “Вся власт Советам! Може. Ама за малко. Ей, Пръчле, знаеш ли какво съм видяла и колко боклуци съм спасила от справедлива присъда, знаеш ли ти колко невинни гният в затвора вместо истиниските бандити? - тя се наведе над масата и едрата и гръд за малко да смете всичко по масата: - Знаеш ли кои са за затвора? - просъска в лицето му тя - Ти, аз и всички като нас, дето дерем по сто кожи от тоя прост народ и като напили се с кръв въшки се пъчиме на челото народно. Ама, нейсе, ще си го получим и ние, бъди сигурен, Пръчленцето ми! А може и да ни се размине – тоя народ е толкова тъп, същи вол скопен, че може и да ни се размине!
Адвокат Катърска се друсна тежко на стола, който удържа на напъна, изпуфтя няколко пъти и след това сграбчи чашата с водка, която почти се изгуби в месестото и ръчище. Изсипа я в устата си и празна вече, внимателно я постави върху бялата покривка.
- Е, добре, на въпроса. Аз за какво съм ти? Знаеш много добре, че ако мога, ще ти помогна.Защото ще си платиш. И ще си ми задължен. Но това не е за адвокат. Виж, Боев ще ти свърши работа.
- Жени, не съм тъпак! Нямам време. Задействал съм нещата. Но имам конкретна молба към тебе. Ти си адвокат на Маркиза. Два пъти го вадиш от помията. Слуша те. Само теб слуша. Предполагам, че може да се усъмни в мен - например, свил съм парите, инсценирал съм катастрофата или... нещо такова...
- А не си ли? - змийските очета се впиха с хипнотично въздействие в Петръчки, който се почувства като пред детектора на лъжата.
- Стига глупости, Жени, знаеш много добре, че утре от метан станциите, търговските центрове и останалите обекти, които ще изникнат като гъби след края на тъй наречената криза, всички - и аз, и Маркиза, и ти, и... - да не му споменавам името, ще спечелим не един милион, а милиони!.. Милиони!!! Да не съм луд, че да си рискувам живота за това куфарче?!
- Знам ли? - двусмислено и някак особено го погледна Катърска - Че не си луд - не си, предполагам. Поне до вчера не беше. Но че си алчен, и то ненаситно алчен, това знам със сигурност. Не че аз съм от благотворителното дружество или сестра на майка Тереза. Боже упази! Но твойто и на тия от партизанската ви партия на нищо не прилича. И да ти кажа, кой знае-един милион сега си е един милион сега, а не пет милиона утре! Така ли е, г-н депутате?
- Стига си се занасяла! - Пръча започваше да се нервира. Повиши глас.- От теб искам само едно! - да убедиш Маркиза, че нямам нищо общо с изчезването на парите и да го накараш да ми даде поне три седмици, за да разнищя историята. Мамка му! Как се издъних! - изръмжа Пръча и стиснатият му космат юмрук се стовари върху невинният патил и препатил плот на тежката внушителна маса, видяла какво ли не - разюздани гюбеци на луксозни проститутки, думкане с юмруци и тропане с прибори от поркани развилнели се баровци и дори стрелба. Ако някой случаен посетител погледнеше неволно към тавана, той щеше веднага да забележи дупките от куршуми, които личаха, въпреки замазването след това. Но случайни посетители в ресторанта нямаше. Това луксозно заведение имаше само постоянни клиенти, за които куршумът бе една нежелана, но вероятна перспектива и някои от тях бяха изнесени с краката напред именно от този храм на чревоугодничеството. Затова хора от кръга на Петръчки, Катърска, Маркиза и сие се чувстваха тук като у дома си - те бяха елитът, те принадлежаха към каймака на обществото. Парите, властта, от една страна, и липсата на скрупули в хората, от друга, създаваше тази благоприятна среда, в която вирееха и се преплитаха зловонните бурени на официалната, представителната власт и сенчестата, нагла и брутална престъпност. Депутат, адвокат, престъпник, висш полицай се бяха омотали в зловещото кълбо на огромни финансови интереси и нито искаха, нито можеха да спрат посоката на унищожение и разпад, в която то се търкаляше.
- Ще видя какво мога да направя... - приключи краткия разговор Катърска. - Мисля, че ще мога да убедя Маркиза да те изчака още три седмици.
И тя се понесе плавно, като огромен черен кит, надолу по водопадните мраморни стълби към лъскавия сребрист джип „Мерцедес”, в който дремеше личния и шофьор. Когато той изскочи от колата, за да отвори задната врата на внушителната собственичка, се открои снажната му фигура на атлет-бегач, същински Юсеин Болт, само че с бяла кожа и европейски черти на лицето.
- Цъ-цъ-цъ! - цъкна с език Пръча, все още стоящ в рамката на вратата и загледан след вече изгубилия се джип. - Тая Катърска, виж я ти! От нищо не се лишава!
Той се прибра обратно в ресторанта, за да си допие бирата. „Ще трябва да се справя за две седмици, иначе... иначе..., язък за всичко, което съм постигнал!” Пръча допря халбата до устните си под четиридесет и пет градуса и я задържа така до момента, в който се видя дъното и.
След като допи бирата, Петръчки оправи сметката и излезе от заведението, носещо екзотичното име „Мавриций”. Беше около дванайсет и половина и жегата без желание отстъпваше пред лекото захлаждане и плахия ветрец, почти невидимо раздвижил листата в короните на крайпътните акации. Пръча реши да повърви пеша и така да проветри главата си от неприятните мисли, които напоследък не му даваха дори нощем покой. Уличката извеждаше на бул. „Раковски” и оттам за горе- долу десетина минути се стигаше до градинката, известна преди години като „градинката пред „Кристал”. Вървеше бавно. За първи път - и той не можа да си спомни откога, предпочете да освободи шофьора и да се смеси с обикновените граждани. Никога не бе се заглеждал в лицата им, никога не се беше замислял какви мисли ги вълнуват, какви притеснения ги измъчват, имат ли мечти, амбиции, а пък уж като народен представител носеше отговорност точно за тези хорица и с част от техните гласове заемаше депутатското място в парламента. Движението не спираше и за миг - коли бучаха, спирачки скърцаха, псувни от време на време се носеха - най-често от автомобилите със смъкнати прозорци. За момент депутатът Петръчки се почувства некомфортно, не това бяха водите, в които той плуваше последните осем години от живота си. Сред пъстрата гмеж на почти двумилионния град, въпреки ръста му и светлия летен костюм, му се струваше, че хората се отдръпваха при разминаването, сякаш искаха да избегнат и най-малката възможност за случаен допир с него. Усещаше за част от секундата погледи, пълни с омраза и завист да го бодват и после бързо спуснати клепки да придават каменен израз на безразличие върху лицата, препускащи в неспирно дефиле на нивото на погледа му. Не, не това бяха водите, в които плуваше тлъстата парламентарна акула с хищните си посестрими, далеч от жалкия планктон на простолюдието. Залите в народното събрание и тези на тузарските хотелски вериги, скъпите планиниски курорти и крайбрежието на Сейшелите и Хаваите, белите яхти и мургавите, с излети божествени тела туземни девойки, налягали почти голи върху къпещата се в лазури палуба…- това бе от осем години закътаният вълшебен залив, в който самодоволно пляцикаше егото си депутатът Петръчки, народен представител от Партията на благоденствието и поборник за народния интерес. Май направи грешка, че не нареди на шофьора да го закара до къщи - вече да е във ваната и да отпива от кристалната чаша първата ледена животоспасяваща глътка уиски....
- Помогнете на инвалида, господине, съжалете се над нещастието, Бог да ви поживи!... - стресна го гъгнив угоднически глас и Пръча от бялата яхта с мургавите хавайки се оказа лице в лице с еднокрак просяк, застанал пред него по средата на тротоара, който му преграждаше пътя с нагло протегната дясна ръка, в която стискаше мръсна капела. С лявата държеше здраво патерица, завряна под мишницата му и носеща тежестта на хилавото вонящо тяло.
Другите минувачи, за които придвижването чрез градския транспорт и препускането в тръс или ходом по софийските тротоари бе единственият,
начин за придвижване от т. А до точка Б., стратегически заобикаляха отдалеч просяците, напъплили последните години централните улици и булеварди. Те с нескрито злорадство наблюдаваха ситуацията, в която бе изпаднал тежкарят.
- Ей, ей, глей бе, братле, гледай - тоя е от парламента, сети ли се?
- А-а-а, оня , дето!… - дочу гласове току зад гърба си Пръча.
Обърна се рязко и видя двама младежи, които го зяпаха и в очите им се четеше предизвикателство и насмешка. „Е, тука не ти е парламент!” - сякаш
му се присмиваха нарочно и демонстративно спрели, чакаха как ще свърши историята с просяка. А той продължаваше да препречва пътя му с протегната ръка. „А бе, какво ще им цепя басма на тия!... - не се доизказа Пръча и първата му реакция бе да продължи пътя си. Ама нали съм депутат… и тия копеленца ме познаха… Само някой журналист трябва сега да се изтърси, та шоуто да стане пълно.” И като придаде съчувствен израз на охраненото си лице, той бръкна в джоба на панталона и извади няколко монети и два книжни лева. Без да се колебае, пусна банкнотата в шапката и без да дочака сподирилите го слова на благодарност, продължи пътя си с подчертана небрежна крачка. „Никога вече сред тая измет… паплач… и все недоволни! Какво искат още!? Социализмът лош, капитализмът - и той лош! А бе не разбраха ли тия въшльовци, че у който е парата, той поръчва музиката. Да си налягат там парцалите, че май много им дойде свободата!... Народ! Това ми било народ!.. Ех, Белене, Белене, като няма да правят ядрена централа, барем един изправителен лагер да открият!... - самонавиваше се все повече и повече изнервеният Петръчки и неусетно ускоряваше крачка. Кой знае, може би в този момент просякът с нечакано получената милостиня от два лева бе по-щастлив от потния и озлобен депутат, измъчван от загубата на един милион евро и безсилен да преодолее зависимостта си от други хора, определено не приятели. Бъдещето му сега зависеше от професионализма на Боев и от великодушието на Фортуна - ако случайно последната би решила да прояви благосклонност към него - все пак не е някой незначителен миризлив просяк я, а съвсем законно избран български депутат!...

Следва