автор: ivliter

Разпрегнатите биволи на здрача полягат кротко в сенките прохладни на онова подхълмие,в което детството остана. Остана да играе пак под крушата дивачка, но без мене.
Аз виждам на върха как слънцето с лъжица златна забърква кашата на следващия ден в казана врящ на залеза червен. Земята диша уморено от нашите желания и мисли, преминали през нея и впили корените си дълбоко.
Преживят кротко биволите черни и ме гледат с очите си сълзящи. Какво ли мога да им дам!? Какво ли мога да направя аз за тях и те за мене? А на рогата им кърви раненото ми време. Не беше лек деня ми, а не вярвам и нощта да е различна. Не бързат биволите, за къде да бързат? – това, което има да се случва ще се случи. С остена остър на съдбата и тях нощта ще ги подкара скоро, към топлата кошара звездна и месецът с извития си рог след тях, проскърцващата порта ще затвори. До сутринта сънят им ще е сладък и спокоен, защото знаят, че тревата няма да се свърши и в утрото ще бъде свежа.
Не знаят те, че там напред, в мъглата розова на бъдещите дни, там някой вече е приготвил ножа си за тях и върху нокът изпробва остротата му.
Животът не е само в бяло или черно и радостта е неизбежно вързана надеждно за скръбта.