автор: gringo

Втора глава

Ден след катастрофата преди моста на пътя, разделящ на две части село Долно Бунище, слабичък неугледен мъж се взираше в пачки синкави банкноти, подредени в отворено черно куфарче. Беше сам в приземния етаж на собствената си двуетажна къща, в помещението с парното котле, върху което се мъдреше странния неочакван улов от завършилия по необичаен начин вчерашен риболов. Извади една пачка. Изтегли внимателно до половината най-горната банкнота. „Сто евро!” Преброи пачките. “Сто!“ Набързо преброи и шумолящите нови банкноти. „Също сто! Значи, - започна да пресмята, - сто пачки по сто банкноти – десет хиляди евро в пачка!” Облиза сухите си устни. „Сто пачки по десет хиляди –един милион! Един милион евро!!!” Зави му се свят и се опря на немазаната тухлена стена.
Едва сега осъзна, че работата е сериозна. Започна да се поти. Картината от вчерашния преди обед с помляната кола обсеби цялото му съзнание отново, отново прижурящите немилостиви слънчеви лъчи парнаха потния му врат и пак усети противния мирис на изгоряло в ноздрите си, отново видя черното куфарче, лежащо върху сухата трева до трупа на млад мъж, изхвръкнал при челния удар, незнайно как... Потърси се, направи гримаса на отвращение, после съзнанието му, за кой ли път, се върна към случилото се на моста. Припомни си как, без никакво участие на разума, някак инстиктивно, огледа пустото шосе, притича и грабна куфарчето. После бягството в близкия храсталак, учестеното дишане и тревожното озъртане като на забавен каданс се извъртяха пред него.
Беше скрил плячката в кухината на голям обгорял дънер от топола, само надзърнал бегло в куфарчето. Не помисли и да брои парите тогава. Стигаше му това, което видя за секунди във вътрешността му. Едва късно вечерта, по тъмно, се осмели да се върне със старата бракма – очукан голф, да изрови куфарчето и да се прибере без проблеми у дома.
Сега вече, пред отвореното куфарче, усети как бавно го завладява страхът. Изведнъж чу смразяващ кръвта глас, съобщаващ му в уречен час да предаде парите, иначе отвлеченият му син ще бъде убит. Видя след това църква, пълна с хора, вперили погледи в отрупан със цветя ковчег. В ковчега лежеше мъртвец. Неговият син.
Разтърси глава, видението изчезна, но тежестта в гърдите остана и сякаш миризма на тамян отрови и без това застоялия спарен въздух в мрачното приземно помещение.
А как щеше да харчи тези пари? Ако са белязани? И жена му, станала свадлива с годините, ще започне да го наставлява, да му казва какво, кога и как да купува! Животът му ще се превърне в ад!... Ами комшиите!? Ще го гледат с недоумение, ще му завиждат, а и тия мутри няма начин да оставят тая работа така!!!
- Мамка му, мамка му, мамицата му! – повтаряше мъжът с тих напрегнат глас, стиснал като в менгеме с две ръце главата си, поклащайки се леко напред-назад като в транс...
Затвори очи с надежда куфарчето, натъпкано със синкави банкноти, да изчезне и когато ги отвори, да установи, че всичко е било само сън. Но когато го погледна, то си лежеше върху капака на парното котле и сякаш му се надсмиваше. По едно време му заприлича му на бомба със закъснител, чийто таймер бе настроен и в близките минути или часове ще се взриви и ще унищожи него и семейството му. А той рискува всичко, за да го домъкне вкъщи. И сега не знаеше как да постъпи. Всичко, което минаваше през напрегнатото му съзнание, му се струваше глупаво и опасно.
А трябваше, трябваше бързо да реши какво ще прави. Нямаше много време... Ония мафиоти сигурно вече го търсят... Възможностите бяха само две - или да задържи парите, или да ги предаде на държавата. Ами ако ги предаде на държавата, нямаше ли да му отмъстят от мафията?! Но дали пък парите са на мафията! Може пък да не са на престъпниците, ами да са си съвсем редовни пари. Съвсем се обърка. „Е-е-е-ех, по-добре да не ми се беше налагало да се изправям пред такъв избор. Добре, че не казах на жената! Щеше да ми изпие кръвчицата – с годините е станала толкова алчна!... А каква беше, когато се ожениха... Беше, беше-е-е-е!” – въздъхна мъжът и отново днешното и озлобено изражение изплува в съзнанието му. „Тая змия по-скоро ще ме убие, отколкото да ми даде и думица да издумам за връщането им!”
Всъщност най-добре да ги предаде. Без да и казва. Откакто бе взел куфарчето, нямаше нито миг покой. И както го бе грабнал, без да мисли за последствията, така и сега, сякаш без участие на разума, осъзна, че още утре ще го занесе в полицейския участък. Но как ще обясни откъде го е взел? Хрумна му да каже, че го е намерил в близките храсти. Но защо го предава близо ден и половина по-късно? Би трябвало да го занесе веднага след намирането му. Съсредоточи се в усилието бързо да разреши проблема, челото му се набръчка от напрежение, подмишниците му се овлажниха и долната му устна леко се издаде напред. „Да, да, да – точно така! Късно вечерта по тъмно ще го остави в храстите, а на другата сутрин ще се обади на Иван, колега, с който ходеха често за риба. И той беше безразработен, а освен това и запален въдичар. Ще му каже, че от моста на реката е видял как рибар е извадил голям клен - толкова му трябва на Иванчо, за да се навие... След като повисят с пръчките известно време, ще отиде да пусне една вода в храстите и ще нададе вик на изненада: „Я-а-а, Ванка,глей бе, брато, глей кво намерих тука!” Нататъка е ясно - Иванчо, голищар като него, ще се понесе във вихъра на мечтите за бъдещето безметежно съществуване благодарение на намереното имане, но той бързо ще го приземи.
Вярно, след като го предадат мангизите, ще се наложи да делят наградата, но майната му, чудо голямо! Хаир от тия пари няма да видят. На който му е писано да бъде беден, чуждо богатство нищо добро няма да донесе. Самоуспокоявайки се и така оправдавайки слабохарактерността и страхливостта си, мъжът натъкми извадените от него преди пачки както си бяха и затвори куфарчето.
Въздъхна облекчено и с решителна крачка се запъти по стълбите към кухнята на втория етаж. Но преди да отвори вратата, той за първи път най-после призна пред себе си това, което знаеше отдавна - че цял живот нито веднъж не защити позиция, не отстоя предварително взето решение и не направи дори един-единствен опит, за да се измъкне от блатото на посредствеността и мижавото живуркане на ръба на оцеляването. И дори сега, когато съдбата му изсипа в ръцете един милион евро, той не намери кураж да ги задържи и поне да се опита да промени собствения си живот и този на семейството към по-добро.
Плахо открехна вратата и с виновно изражение влезе в кухнята. Жена му, която миеше съдове, наведена над умивалника, дори не го и погледна.


Трета глава

Месец преди катастрофата на моста преди Долно Бунище бай Кольо взе първата си пенсия. И виждаше залезната част от живота си като топло циганско лято в късна есен. Той се събуждаше преди изгрев слънце, приготвяше храна на най-верния си другар, кучето Монтен, кръстоска между овчарско и каракачанка, оглеждаше малката си градинка и след закуска, пренебрегвайки новините, се отпускаше в люлеещия се стол с книга в ръка. Холчето в малката спретната къщурка – един етаж, шейсет квадрата и три стаи, бе претъпкано с книги, подредени върху плотове на секции и етажерки. Други бяха нахвърлени безразборно по двете кресла и масичката с покритие от орехов фурнир. Освен това поне към стотина тома литература бяха напъхани в картонени кашони и бутнати под леглото, на което спеше бай Кольо в миниатюрнта си кухничка, а също и на схлупеното таванче, на което стопанинът се качваше посредством собственоръчно направена дървена стълба. Книгите бяха това, което даваше истинския облик на обстановката във владенията на самобитния философ от равното Софийско поле. Това поле – някога огромно езеро между величави планински хребети, раждаше страхотни червени капии, огромни зелки и сладки любеници в предкремиковската епоха, но много рядко, да не кажем почти никога –философи (освен един велик разказвач преди повече от стотина години). Тук нямаме предвид всезнаещите и разбиращи от всичко Нане, Вуте и Мане.
Бай Кольо се имаше за щастлив човек – първо, защото се радваше на крепко здраве, второ, защото живееше в малката си къщичка с дворче, необезпокояван от никого, и бе пълновластен господар в собственото си царство, и трето, най-важно, защото не беше политик. А според неговата философия, ако един човек е мръднал поне на милиметър в своето развитие от пещерния си събрат, то той за нищо на света не би пропилявал кратките си земни дни в унижаващото го паразитно политиканстване, което винаги изкарва най-долното и мерзкото у човека.
Вечерта на двадесет и седми август, след като почерпи в местната кръчма, той се прибра в уютната си кухничка, грабна томчето на Жул Верн и след като закрепи на върха на носа си очилата с кръгли тънки метлни рамки, потъна в дълбините на океана с подоводния кораб „Наутилус” на капитан Немо. Чете до към полунощ и си легна с мисълта, че през всички останали дни от живота си необезпокояван ще „обработва градинката си”, както казва в „Кандид” Волтер. Вече унасяйки се, бай Кольо блажено се усмихна, поглаждайки големите си сивеещи мустаци и потъна в сън, в който Нед Ланд размахваше харпун към белия кит Моби Дик, възседнат, кой знае защо, от облечения в сребристобели дрехи и с космонавтски шлем на главата капитан Немо. А нейде на около миля от тях бавно изплуваше грамаден октопод и със зли малки очички наблюдаваше странната сцена.
Внезапно бай Кольо се събуди с неопределено тревожно чувство. Без да мърда, известно време се ослушваше с широко отворени немигащи очи в тъмнината. Напрягаше слух, но напразно – навсякъде цареше тишина, нарушавана само от глухото боботене на минаващите по магистралата коли и камиони. Тъкмо започна отново да се унася с надеждата, че отново ще се потопи във водите на Тихия океан с подводния кораб на капитан Немо, когато ясно чу шум, подобен, както му се стори, на шума от съборена книга. „Има някой в другата стая!” – премина през съзнанието на възрастния човек. Сърцето му заблъска в гърдите и той полежа така още секунда-две, за да се успокои и да нормализира учестеното си дишане. „Мамицата ви!....” Той усети глух бяс да се надига в него и страшна омраза да изпълва цялото му същество. Не беше от страхливите. Постоянните репортажи за ограбени и пребити от нагли крадци беззащитни възрастни хора и безсилието и нежеланието на правителството да предприеме адекватни и решителни действия спрямо тях постепенно оформиха у него мисълта, че народът е оставен на произвола на убийци, изнасилвачи и педофили. „Горките хорица!” – съчувстваше им бившият учител, гледайки по телевизора уплашените потърпевши и псуваше и предишни, и сегашни спасители на отечеството. „Ернрот, само генерал Ернрот за вас, гадове!” – повтаряше той, припомняйки си историята след Освобождението от турско робство, когато се появили много разбойнически банди. Тогава за министър на вътрешните работи бил назначен финландският генерал Ернрот. С дадените му правомощия за няколоко месеца прочистил страната от мародери и разбойници. „Значи може!” – тропаше по масата бай Кольо и въсеше все още черните си вежди, започнали тук-таме вече да посивявят. „Само да посмеят да ми влязат!....” – сучеше той хайдушкия си мустак и всяка вечер, преди да си легне, проверяваше дали брадвичката с къса лилякова дръжка е на мястото си под леглото. Само да протегнеше надолу ръка и тя мигом се оказваше стисната в свитите на юмрук длан и челичени пръсти.
„Мамицата ви!” Бавно десницата му се спусна покрай страничната табла на леглото, пръстите обвиха в стоманена хватка дръжката на брадвата, здравото му тяло напрегна мускули и се изправи постепенно. Босите ходила безшумно се хлъзнаха към вратата, отделяща кухничката от другата стая, използвана за хол и натъпкана с книги. В лявата ръка стискаше прожектор, достатъчно голям, за да може да бъде употребен като палка, ако е необходимо. Мястото на тоя фенер-боздуган бе върху нощното шкафче отдясно на леглото и неговата лъчева мощ се задействаше, когато яростният лай на Монтен оповестяваше мъдрия стопанин на малкия дом за присъствието на евентуален нарушител в неприкосновеното му пространство.
„Но защо Монтен не лае?!” – недобро предчувствие обзе застиналия пред вратата в стойка на пойнтер, дебнещ бекас в блато бай Кольо, или на трениран боец от отряда за борба с организираната престъпност, а защо не и на таен агент на новосформираното звено „Кьор-Чвор”, ако ви харесва повече. Но за разлика от яловите и често смехотворни операции на „родната полиция”, която по-често залавяше дребни търговци, набедени за финансови акули от подземния свят, или странни субекти от артистичните среди със спорен имидж, той проведе блестящо акцията по локализиране и обезвреждане на престъпник. С мощен шут вратата бе демонтирана от пантите, сноп ярка бяла светлина прикова на място приведена над полуиздърпано чекмедже тъмна фигура като миньорска лампа скобар в планински поток. Друга обаче, останала встрани от кръга светлина, стремително полетя със сгушена в раменете глава и протегнати ръце към краката на бай Кольо, който едва успя да се отмести. Едва задържал се прав, той замахна и нанесе съкрушителен удар с тъпото на брадвата по тила на оказалия се от лявата му страна нощен гост. В това време окопитилият се втори посетител изпсува мръсно и се втурна, насочил нещо, вероятно нож, към стомаха му. Воден вече само от инстинкта за самосъхранение и забравил всякакви предварителни планове и стратегии, бай Кольо отново замахна с късо движение. Този път и с острието на секирата пресрещна нападателя. През цялото време на схватката само едно „ааа-а-ъ,... ааа-а-ъ-ъ, ааа-а-ъ-ъ-ъ...” свистеше през стиснатите му зъби, оголени от дръпнатите нагоре устни в моментите, в които замахваше с брадвата. Чу се нещо като „хр-р-р-р- яс-с-с...”, след което и вторият нападател се свлече като торба с картофи и застина в краката на тежко дишащия стопанин.... Бай Кольо усещаше също такова съпротивление, както и когато сечеше на дръвника замразени овчи глави на по-малки парчета, за да могат по- бързо да се сварят в казана. Варените овчи глави бяха любимата храна на Монтен и неговият господар често гощаваше верния си другар с тях.
Все още с брадвичката в ръка, той леко побутна с върха на протегнатия палец на босия си крак неподвижната купчина в краката си. Никаква реакция. Обърна се и направи крачка към входа на стаята, като стъпваше внимателно, защото бе изпуснал прожектора в мелето. По навик протегна ръка и напипа ключа за осветлението. Натисна го и холчето се обля в светлина. Пред очите му се разкри грозна картина – сякаш кръстоносците бяха минали през него на път за светите места и опустошили де-що има. Репродукция на картината на Перов „След лова”, поставена в дървена рамка, висеше под ъгъл над пръснала се на парчета керамична ваза, две чекмеджета стърчаха, наполовина издърпани от библиотечната секция, а трето, върху което някой бе стъпил, пежеше счупено от едната страна, върху евтиния килим с цвят на канела. Край него бяха се пръснали разни дребни предмети – нова неупотребявана лула, подарък от зевзеци, приятели на бай Кольо, за рождения му ден с подлярски замисъл – да го подтикнат да пропуши, джобно ножче с острие от шведска стомана, медал за храброст – първа степен, връчен на дядо му за проявен героизъм в Сръбско-българската война при защитата на Сливница, и още куп джунджурии.
Стон, издаващ нетърпима болка, прекъсна огледа на щетите в „светаята светих” на философа, а както се оказа, и на война бай Кольо. Слава богу, драгоценните му книги в неговата „Александрийска библиотека” не бяха пострадали, също и царският трон – люлеещият се стол. В него, с книга в ръка и с очила, модел „а ла Джон Ленън”, излегнал се, мъдреца от равното Софийско поле бе прекарал блажени часове. Отново гневът, започнал да се поуталожва, се надигна в гърдите му. „Мръсници! Точно сега ли, когато се пенсионирах !... Вместо да си чета кротко „Записките от Галската война...” Кротък по характер и даже милозлив, пенсионираният учител по география от закритото вече петнайсета година сто и пето основно училище „Кирил и Методий” в село Долно Бунище пламваше от гняв при всяка явна несправедливост и с мъка се удържаше през всичките тези години да запазва самообладение и да не изложи благородната професия. За такава се считаше учителската, но това бе отдавна, преди герои и пример за подражание на младите да станат мутрите и бандитите. Той се стремеше да разрешава проблемите със силата на словото и примера на доброто и бе успявал в повечето случаи, но през тая нощ за първи път на дело той се убеди, че в някои ситуации единствено силата може да защити справедливостта. И успя, въпреки годините, да защити собствения си дом и достойнство.
Наведе се и видя сгърчено от болка, обляно в кръв мургаво лице, чиито черти не бе възможно да се различат. Крадецът – младеж, на около двайсетина години, ударен зле с тъпото на брадвата, продължаваше да стене протяжно, без всякакъв шанс да се изправи. „Ще оживее!” – прецени сътоянието му бай Кольо и се обърна към другия неканен гостенин. Полегнал настрана, с подгъната неестествено под тялото му лява ръка и изпъната дясна, той не даваше признаци на живот. Той отново се наведе и като допря показалеца и средния си пръст до гърлото на плувналия в локва кръв обирджия, установи това, което бе ясно от пръв поглед – по- умрял не можеше и да бъде. Главата му бе сцепена странично откъм лявото ухо поне една трета и омазана в кръв и мозък. „Ами сега?” – въздъхна издълбоко възрастният мъж и приведе рамене, сякаш за да поеме внезапно стоварилия се тежък товар отгоре му, но не се почувства и за миг виновен. Стоеше, леко разкрачен в любимата си стая, бе успял сам да се справи с двама нападнали го в собствения му дом бандити, единият от които бе предал с негова помощ богу дух, а другият пъшкаше и береше душа, безпомощен и жалък. Погледът му се спря върху ножа – среден по големина ловджийски нож, паднал близо до протегнатата ръка с обърната длан и леко присвити закривени като куки раздалечени пръсти. Острието му блестеше и отразяваше светлината от висящия полилей. „Това острие щеше сега да е червено от моята кръв, ако не бях пръв го халосал с манарчето!” – рече си бай Кольо, усетил изведнъж слабост в коленете си. Зави му се леко свят. „Или те, или аз! Това беше въпросът!...Мръсници! Объркаха ми живота!....Как да се оправям сега?!...” – той се подпря върху касата на увисналата на една страна врата. „Ще бъда или няма да бъда?!” – усукваше се, навиваше се като спирала в съзнанието му натрапчиво позната отнякъде мисъл. Завъртя се и стаята около него и отпадналият отведнъж възрастен мъж усети, че след малко ще припадне. Бавно, пипнешком, движейки се до стената с босите си стъпала, успя да се върне в кухничката и да седне на един от двата чамови стола с високи облегалки и струговани крака. След малко се почувства по-добре. Погледът му попадна върху долнището на пижамата и като че за пръв път той видя раетата – кафяви вертикални ленти на светложълт фон. „Направо съм си готов със затворническата униформа!” – горчива усмивка изкриви устните му.
След като поседя известно време облегнат на стола със затворени очи,той разтърси решително глава: „Вземи се в ръце!... Та какво си виновен, че двама мародери посред нощ са влезли в дома ти да те оберат и ти при самозащита си убил единия?!... Мръсници! – за пореден път си рече бай Кольо и реши да се обади в полицията. „Добре, че нямам жена и деца!” – да им натреса тоя ужас и да ги съсипя завинаги. „Животът никога не е нито тъй добър, нито тъй лош, както си мислим ние” – припомни си неочаквано той финала на романа „Един живот” от Мопасан и готов да понесе последствията, примирен, но уверен в правотата си и без да се разкайва, той набра номера на полицейския участък: „Искам да съобщя за опит за обир и убийство при самозащита в село Долно Бунище...” – чу странно прозвучалия в слушалката на телефона собствен глас и го обзе неочаквано спокойствие. Не толкова с разума, колкото със сърцето си той почувства, че е постъпва правилно.

Следва