автор: giro

Рисувам. Преди хич, а напоследък - понякога. Обичам рисуването все пак. Не знам дали ми се отдава, но днес рисувам къде-къде по – добре, отколкото на времето, когато учех за художник. Но това е въпрос на субективна преценка. Когато е самооценка – винаги е положителна, нали!?
Имахме юбилей – намколко си години от завършване на Художествената гимназия. Няколко активиста, съхранили до преклонна възраст комсомолското дръзновение, организираха по този повод изложба на випуска. Хубаво, ама аз нямам картини. Каквото съм нарисувал през годините съм подарил – на мен за какво ми е, то не става за нищо. Хората приемаха с благодарност подаръците, някои споделят даже, че ги харесват. Така си е – те и салам Камчия харесват.
Реших да издурдисам нещичко за изложбата.
Е, сега вече ще видите, че талантът си е талант!
Аз съм живописец. По-точно исках да бъда такъв - полупиян да размахвам големите, сочни четки по ширините и дължините на необятните бели платна, да пръскам в екстаз боя навсякъде, а омацаните ми дънки да доказват по Главната улица що за артист съм аз - неразбран, но велик.

Не бях рисувал много дълги години. Нищо работа за гения в мен, очакващ стреса на творческия будилник, навит от Божествената ръка за неизвестен нему час.
Звънна. Айде в специализираната книжарница. Оле, майко – нищо не вдявам – то едни четки, боички, моливи, платна, хартия и какво ли не – красиво, марково и непонятно за мене.
Абе, викам, то хубаво ще купя разни работи, ама ателие нямам – как ще се развихря без тепих?
Излезнах от книжарницата, пуша на пейката, пък и г-жа Каменица повиках. Някои смятат, че ние, мъжете, знаем защо. А тя е една дърта и нагарчаща сладурана с тупирана бяла коса и вечно студени крайници. Женска му работа. Не е много умна, ама доста е поживяла. От лаф на лаф решихме да го давам по-скромно, че на Големия тепих да не дойде некой Котоошу да ме надървари. И друго – сетих се за колегата Пикасо. Рисувал той по едно време само с туй, с което разполагал в сиромашката си бърложка. Еми, и аз така.
Влизам пак в художествения дюкян. Продавачката, явно докосната от изкуството, се хили. Бахти самодееца значи. Съвсем обиграно този път посочих с хладно изражение няколко листа за акварел, взех няколко туша, малко четчици и акрилни боички, а – и малко сух пастел, та да маскирам непоправимото. Като поанта в този спектакъл, взех и едно хартиено тиксо. Изиграх етюда и си тръгнах.

Скитам аз, рисува ми се, а няма къде. Хоп, на гости ми дойде една мисъл. Аз изглежда не съм много гостоприемен, та подобни гости при мен са рядкост. Викам си – ами в канцеларията на секретарките има едно до друго две свободни бюра – титулярките им са в отпуска. Другите са едни такива ухилени, носят на мръсни шеги, а някои дават и да ги пощипвам. Не е сексуален тормоз, понеже не е тормоз. Поне те така мислят. Ето ти идеално място за седалище на Твореца. Импровизирано, но вдъхновяващо!

Разгъвам листовете и със замах праскам хартиеното тиксо върху тях, пък и го гърча по малко, за да му дам пластичност и фактурност. Именно това обясних с апломб и на респектираните секретарки. Почвам с туша, после с акрила, драскам с пастелите... Ту се приближавам, ту артистично и примижало се отдалечавам. Мрънкам недоволно - за да ме утеши аудиторията. Възклицавам възторжено – възторгва се и тя. Голям кеф, това рисуването, бе, пък аз да не съм разбрал до днес! Питат ме плахо – какво си нарисувал, това какво е? Амиии, казвам – абстрактен експресионизъм, Джаксън Полак милиони направи в този стил.

Сготвеното занесох бързичко в една минигалерия, където правят рамки. Галеристът, малко нежен спрямо мундарската ми муцуна, за половин ден направи рамки на трите полюции в смесена техника. Рамките - разкош. Цената им – отлична с оглед високата стойност, която изведнъж придадоха на творбите ми.

Нося картините в изложбената зала.
„Ей, Киро, браво! Много са готини работите, а рамките са супер!”
Изложбата мина – сантиментални срещи с мили съученици, чийто имена съм забравил някъде в абитуриентския махмурлук. Сърдечни прегръдки с преподаватели, които ми късаха нервите. Слово от доброволец, касателно вечната ни младост и неотвратимо вдъхновение. Снимки. После запой и нещо като неосъществен секс със старите гаджета.
Свърши се най – накрая и тоя мастраф.

Ех, че са ми хубави картините, бе значи! Супер художник съм бил, а чак сега да го разбера. Какво ми трябваше да се баталясвам в това право, чийто абстрактен експресионизъм е по – неразбираем и от творбите, сътворени с опашката на джаксън-полаковото магаре.
Ексхебиционистът в мен е в множествен оргазъм. С треперещи ръце и един насинен нокът забивам три пирона в стената над бюрото ми. После ритуално закачам рисунките. Кабинет – галерия! Аферим!, както казваме ние, българите.

След два дена от отпуска се връща моята съкилийничка, Еленка. Веселячка с обем от цял кубик жива плът. Много ми се зарадва, аз на нея – също. Прегърнахме се. Като си взех сулука, й викам:
„Льонката, скивай какви картини съм закачил тука! Ако не ти харесват, само ми кажи – махам ги веднага.”
„Как ще ги махаш бе, Киро, хубави са, я виж и какви рамки имат! Дъщеря ти ги е рисувала, нали?”
„!!!!!!!!!!!!????????”

Като си тръгна художественият критик, махнах обруганото изкуство. Величествено обиден съм. Като мантра си мрънкотя: „Оммм, мани я тая, падме хум! Оммм нищо не разбира тя!”
Не знам, сигурно нещо обърках словореда, та мантрата не фана дикиш. Нейсе, оцелях.

Льонката винаги закъснява за работа - сигурно прави закуска за дузина английски гребци-академичари. Та рано сутринта на другия ден занесох в кабинета едни картинки, действително нарисувани от моята дъщеря. Тя е на четири години и рисуването й се отдава много – колкото на всички останали на същата възраст. Обаче тя нарисувала един триптих, посветен на цветята и калинките. В това, че точките на насекомите са в цинобър светъл и са четен брой, а венчелистчетата - в умбра натурална и розов кант, аз откривам напъпващия гений. Бащичка!
Закачам трите фолмастерни рисунки на осиротелите пирони. Чакам отзиви с мрачна усмивка. Няма тибетски мантри. Пуснал съм си пошлото „ТМТ” и съм отворил вратата към коридора за ужас на белоцицорестата съседка, която е дибидюс като Ивана някоя си.

„Пиле, оглушах още от коридора, нАмали малко да си кажем добрутро!”
„Мараба, Льони! Ха, добре дошла!”
„Ей, че аз се нанесох при теб още миналата година, бе! Защо така тържествено ме посрещаш?”
„Новите творби харесват ли ти?”
„Ти защо махна старите, да не те обидих нещо? Нали ме знаеш ква съм цапната!”
„Не бе, момиче, как ще ме обидиш, просто реших да сложа едни мои работи, от новите.”
„Абе вие, художниците, сте шантаво племе! Защо са в такъв говнян цвят цветята, а калинките са като с малформации? Карай, и тия ми харесват много, ама не мога да го обясня. Но пък рамките на вчерашните бяха страхотни!”