от Румяна Симова
Вихра нахлу в офиса и докара със себе си част от недосънуван сън, една преглътната ругатня по адрес на алармата, която я събуди точно в 6 сутринта и още няколко симптома за отвратително настроение.
Шефът се прокашля многозначително в опит да ѝ подскаже, че е закъсняла, но тя го стрелна жестоко с поглед и той потисна кашлицата си. Охлюв! - помисли си тя и окупира кафемашината. После рече кратко:
-Добро утро!
Шефът се почувства в безопасност и отговори веднага, сякаш само това беше чакал:
– Добро утро, Карачортова!
Вихра се направи, че не го е чула, сипа мляко в канчето и го постави под специалния нозел на машината, за да направи от млякото плътна като есенна мъгла пяна и после да допълни кафето си с нея. –
– Искате ли да Ви оставя мляко за капучино, или да изхвърля остатъка в мивката, Овчаров - с половин уста попита тя..
– Да, да.. Оставете ми мъничко, че Вие го правите по-добре и от Крумчо Баристата, онзи който спечели титлата Бариста на годината за 2014-та -примлясна Овчаров и Вихра още веднъж се възмути мислено от лакейските му похвати - П.тьо Маринкин си ти, не си просто охлюв.
И тази сутрин, докато си отвори очите, въпросът как изобщо е могла някога да се омъжи за това нещо бе увиснал в съзнанието ѝ и я накара да пощръклее срещу всичко живо.. Любовта наистина е сляпа негодница...
Разведоха се на третата година, защото на втората оная кьорава кучка си заминаи я остави в процес на мъчителен развод. Имаше доста за поделяне.
Вихра се кълнеше в честта си, че един ден ще намери сили да потисне ината си и да приеме мижавата сума, която ѝ се полагаше за нейната част от бизнеса. И да промени живота си. Но пък от друга страна си даваше ясно сметка, че остане ли без бизнеса, значи остава без работа. Никой друг нямаше да си напари гъза с ютия като я наеме за съдружник или за служител в компанията си. Само охо-бохо се беше метнал с рогцата напред в такава рискова авантюра. Миличкият...
Наистина го съжаляваше чат-пат, щом изпаднеше в моменти на слабост и после се мразеше заради това. Усещаше, че така го хвърля в погрешни предположения и му дава напразна надежда. Ето го на - сега пак си въобрази, че се е загрижила за него... Смотаняк! Тя лисна ядно остатъка от млякото в мивката и пусна водата.
Деца нямаха. Докато бяха заедно, не им се случи (кой знае защо), а после тя се юрна като изпусната в живота - сменяше партньорите по-често от бельото си, дет се вика. И благославяше медицината заради Хапчето. Великото Хапче, което спестява главоболия и деца на човечеството.
Пета година, откакто си говореха в уважителна форма. В началото тя подхвана тази практика като един вид заяждане, като убийствена любезност, подигравка,гавра с добрия тон, с него и с оная кучка (любовта), която се беше осмелила да си тръгне. На него изглежда му допадна тая форма на общуване, възприе я по-бързо от всичките ѝ останали маймунджълъци. Овчаров не спираше да я приема за част от себе си. Беше се клел пред Бога и не само това. Тя му се бе вмъкнала под кожата - тая зла, дребна вещерица. Тая сприхава, откачена фурия. Не беше съвсем убеден, че я обича, но че не може без нея - беше повече от сигурен.
– Имате ли планове за уикенда, Карачортова? - попита я той, за да разпръсне надвисналата тишина, че бе съмнителна и го разстройваше.
– Моите уикенди са част от личния ми живот, а той не е асет на фирмата, затова ще Ви замоля да не си пъхате гагата в него. Достатъчно ясна ли бях? - отвърна Вихра без да се пали много и отнесе кафето към бюрото си.
Овчаров остана да стърчи като младо яворово дръвче до кафемашината.
И двамата бяха по на тридесет и пет. Двайсет и първи век се отличава с това, че живеещите в него 35-годишни мъже и жени минават за хора, непрехвърлили първата си младост. И си живеят бей-гиби, като че ли утре няма да изтъркалят петдесетака и да се спаружат отведнъж.
Фирмата беше счетоводна - Изи Уош и освен Овчаров и Карачортова, в нея работеха още четирима счетоводители. Обслужваха търговски сдружения и еднолични търговци, дребни занаятчии и големи производители. Имаше работа з аоще шестима, но на собствениците не им се пръскаха пари за трудови възнаграждения. Нямаше смисъл, при настоящата безработица всеки наемник си налягаше парцалките и работеше яко, без да жали ни време, ни усилия.
Овчаров бе душко-добродушко само в личен план,. Като работодател беше по-скоро безразличен, отколкото несправедлив и хич не го интересуваше дали служителите му са щастливи в работната си среда и дали се чувстват достатъчно оценени. Той, принципно, ценеше само оная мършава драка, за която бе женен цели две години преди повече от пет години и която бе впила майсторски гръчлявото си същество в сърцето му. И за него това не бе свързано никак с работата, беше лично, повече от лично даже. Живот му беше. На няколко пъти имаше шанс да продаде фирмата, особено последния път - предложената цифра беше с много нули отподире... Можеше да се възползва от примамливата оферта, да грабне парите, да ѝ наброи мизерния дял и да заживее като хората. Като бял човек. Да си намери хрисима женичка, дето да го гледа в очите поне отначало, да ѝ направи едно дете, да пусне коремче и да потъне в аристократично безделие. Това последното можеше да го стори и без да продава фирмата, беше роден на правилното място, при правилните хора и по правилното време. Беше богат преди да си е мръднал пръста и след това.
– Да ти имам проблемите, Яворе... - отбеляза фамилният му адвокат, когато Овчаров се напи на коктейла послучай успешния край на финансовата година и му нареди дас пре сделката по продажба, защото не може да не идва в офиса всяка сутрин в девет без петнайсет и да чака като последния сульо Вихра и звукът от острите ѝ токчета, трополящи по извитите стълби на сградата, на неговата сграда. Притежаваше още 15 сгради в центъра на града и беше в борда на директорите на още 7-8 компании. Хич не го беше еня седем ли са или осем. Той фактически принадлежеше само на счетоводна къща «Изи уош» и на чепатата си съдружница ( 20 %) Карачортова, която нямаше дялове в наследствените му бизнеси. Изи Уош беше негово дело, той я създаде, малко преди да срещне нея – Вихра. Малката амазонка, дето му разказа играта.
– Овчаров, планирала съм си отпуск за декември, да знаете. Имам да ползвам осем седмици, миналата година не съм почивала. Не е зле да си потърсите човек да ме замести, това не е моя работа. - Вихра го изкара от унеса му и шатна компютъра даун. Винаги го правеше преди да излезе в обедна почивка и той знаеше защо – опасяваше се, че може да проследи профила ѝ във фейсбук или имейлите ѝ и имаше право, разбира се. Ако му паднеше удобен случай, той щеше да проникне дори в спалнята ѝ. Помнеше още меката ѝ прасковена кожа и мъничката бенка малко под пъпа, отдясно. Всичките онези две години му се въртяха пред очите като натрапчиво риалити, нямаше отърване от него.
– В Логан Браун ли ще обядвате днес? - попита я той, но тя вече беше тръшнала вратата подире си.
Той седна зад бюрото, опря чело на двете си длани и тогава долетя Звукът. Като протяжен вой, идващ от недрата на земята... После започна първият трус.
Явор скочи на крака и хукна към вратата, преди да стигне до там, тя се отвори и Смъртта връхлетя в офиса. После таванът се пропука, тя го хвана за ръката и го задърпа нагоре. Тогава се появи Вихра.
– Нали, не си мислиш, че можеш да се разполагаш в офиса ми, драга – рече тя и срита натрапницата в кокалчетата – Овчаров, обедната почивка не е валидна в екстремни ситуации. Трябва да се погрижим за личния състав. После, де. Като спре да друса.
Смъртта се изкриви от болка, промърмори нещо от рода – знайш ли как боли в кокалчетата, ма... и накуцвайки се оттегли в съседния департмент.
Вторият трус беше още по-силен.
След два дни спасителната група ги измъкна изпод статива на кафемашината, изработен от масивно дърво. Когато ги намериха, Вихра се разкрещя на екипа, че са се подмотвали досега, а Явор преглъщаше пресния си спомен за бенката ѝ.
Карачортова не излезе в годишен отпуск тази Коледа, излезе в майчински, но преди това напусна и смени фамилията си, защото се омъжи. Всички служители на бившата Изи Уош»,сега Джаст Уош, с ново седалище, бяха нейни гости, а Овчаров бе вторият ѝ съпруг.
Малко преди да ѝ предложи брак отново, той я попита защо се е върнала тогава, в деня на голямото земетресение, което като по чудо не отне нито един живот. а тя примижа някак нехайно и отвърна:
– Ами, защото си забравих дебитната карта и плюс това, на излизане се разминах с оная красива жена, дето се беше самопоканила в офиса..