автор: Lisastories

–Обичаш ли го?
–Да.
–А той теб?
–Някога ме обичаше.
–А сега?
–Сега обича нея?
Нощта падаше и застилаше града с мрак, но Ричи и Бритни продължаваха да разговарят, стиснали чашите си с топло кафе. Бритни излизаше с Том от 2г, всичко беше идеално, докато тя не го видя с друго момиче, което го гледаше също толкова влюбено, колкото и самата тя. Бритни бе съсипана, но както винаги Ричи бе до нея, за да я утеши.
–Какво ще правиш сега? – продължаваше той.
–Ще продължа напред. Всяка вечер ще си спомням за него. Ще си спомням за... за Нас. И рано или късно ще го забравя, може би. – отговори тя почти разплакана.
–Това ли е? Ще се измъчваш всяка вечер, заради шибаното копеле?
Той беше 18 – годишен, висок и строен и сега стоеше надвесен над нея и галеше червените й къдрици.
–Какво друго мога да направя? Ричи аз ги видях. Видях погледа й. Тя наистина го обича и аз не мога да им забраня да се обичат. – след като каза всичко това, тя се разплака.
Ричи я пое в прегръдките си. Бритни беше 17 – годишна със страстни червени къдрици и проницателни кафяви очи.
Родителите на Ричи загинаха, когато той бе едва на 5, а Бритни дори не познаваше своите. Майка й бе починала при раждането й, а баща й бе изоставил майка й, когато разбрал, че е бременна, какъв страхливец, нали? И двамата бяха отгледани от своите баби и дядовци и именно това ги свързваше най–много. Познаваха се от 14 години. Споделяха си всичко, бяха подкрепа един за друг.
Те поседяха още малко прегърнати в нощта, след което си легнаха, утре щеше да е труден ден и за двамата. Навън валеше сняг. Луната отдавна беше цяла и вече се канеше да отстъпи мястото си на Слънцето.
Рано сутринта те станаха. Отново бяха в кухнята с чаши с кафе. Днес Ричи щеше да замине за Ню Йорк, където чичо му му беше уредил работа. В градчето нямаше работа, а дядото на Ричи скоро бе починал и с баба му едвам свързваха двата края. И на двамата не им се искаше да се разделят, но той се нуждаеше от пари и тя разбираше това.
Тръгнаха към гарата с колата на Бритни. Пътя бе хлъзгав и заледен. Беше нечовешки студ. Утре бе Коледа и Ричи щеше да прекара празника със семейството на чичо си. Това щеше да е първата Коледа, на която те нямаше да са заедно от 14 години насам.
Стигнаха. Вече бяха на перона. Влака наближаваше. Те се прегърнаха за последно, след което Ричи каза:
–Обещавам да се върна скоро! – Думите му вече заглъхваха от идващия влак – Обещай ми да се грижиш за баба, Брит.
–Обещавам. – отвърна тя сухо.
–Обичам те, Брит, винаги щете обичам,запомни това. – каза той и я целуна по блузата.
В този момента тя го почувства като бащата, който никога не бе имала.
–И аз те обичам, Ричи. Винаги ще те обичам.
Той се качи на влака и потегли.
Те повече не се видяха.