автор: Rodenavlotos

Изтъняла е душата, по която дърпаш.
Изтъняла е и много, много стара.
Ако беше рокля скъсана - да я закърпя,
ала тя си къса струните като китара.

Някога била е седемструнна,
шест се скъсаха – една от тях остана.
В нощ такава, като тази - лунна
направи в гърба на тишината рана.

Завърти и изтръгни звука от кокал -
толкова отдавна е звъняла,
че прилича повече на тъжен вопъл,
в пясъка попива, изтъняла...

и когато най-подир и тя се скъса,
занеси я горе, върху дюната -
там, където предвидливо гларус късен
си е свил гнездо от стари струни.