автор: Rodenavlotos

Аз знаех, че не мога да й вярвам.
Онези тънки устни на нощта,
ехидната усмивчица, фамилиарниченето...
Да бъде моята любима обеща,

в краката на която да положа чувствата си,
когато няма към кого да ги отправя.
Как не усетих нейната изкуственост.
Как пошлата й голота отравяше

в зародиш още крехките филизчета,
на цветето, наречено любов. И как
издирвах в брайловите листчета
със тръпни пръсти всеки неин знак.

И уж със мене беше, а не беше моя.
Съзирах я, със същия финес,
как прелъстява следващия на завоя,
защото той бе утре-то, а аз бях днес.