автор: ivliter

Няма как и няма как Лисана да се справи с неустоимия си глад. Постоянно е гладна, а в днешно време храна никак не е лесно да се намери. И тази нощ тя не затвори очи да поспи, защото празният стомах се бунтуваше и не й даваше покой. Ще не ще, налагаше се пак да стои под ореха и да чака гарвана да донесе нещо. Но как да го прилъжи, като вече бе използвала толкова много хитрини?
Колкото и да беше глуповат и наивен, гарванът два пъти нямаше да се хване на една и съща въдица. „Мисли, Лисано, мисли! Напъни се да измислиш нещо, за да не умреш от глад“ – казваше си тя, ала колкото и да си блъскаше главата, нищо не й идваше на ум. Чувстваше се безнадеждно изчерпана, но проклетият стомах не искаше да знае за това, въртеше на празно и болеше. В такова състояние за сън изобщо не може да се мисли. Постоянно й се привиждаха от онези тлъсти шарени кокошчици, които неотдавна беше яла в курника на една от крайните къщи на селото. Видения сладки и толкова болезнени.
Накрая разбра, че в дупката си няма да може да измисли нищо и едва дочакала зазоряването изскочи навън отчаяна и обезверена. Надяваше се, като излезе на чист въздух, да се ободри и да я осени спасителната мисъл. Но колкото и да се разхождаше, нищо свястно не раждаше мисълта й. Това я вбесяваше и тя в яда си натопи глава в реката, за да я освежи и подтикне към мисъл. Това също не даде никакъв резултат.
Последното нещо на което можеше да се надява беше да отиде под стария орех и като види гарвана на клона, апетитната храна в човката му да предизвика съответната реакция и да намери решение за изход от трудното й положение.
Щом спря под дървото, гарванът на часа долетя с вкусно парче сирене в човката. Беше омръзнало на Лисана да се взира жадно в тази човка, но пак от нея щеше да чака спасение за ненаситния си глад.
Повдигна глава нагоре, почеса се безпомощно по празната си от идеи глава, завъртя се няколко пъти около дебелия ствол на дървото, ала пак нищо не можа да измисли.
Гарванът я наблюдава известно време с ироничен поглед и после сладко-сладко си изяде сиренцето. Остана озадачен от мълчанието на лисицата, дори я заподозря, че в това дълбоко мълчание има някаква уловка. Уловка обаче нямаше, в своята безпомощност лисицата тръгна с бавни крачки към гората. Затова гарванът и подвикна:
– Кума Лисо, тази сутрин нищо не каза. Защо не се опита да ми вземеш хапката?
– Тази сутрин съм сита, гарване. Ще ми се пръсне коремът от преяждане – излъга лисицата. – Ти да не си мислиш, че живея само от твоята глупост?
И след тези думи се отдалечи с подвита опашка към гората, но не с подут, а със залепнал корем.
Не можеше лесно да се примири с поражението си. Какво да се прави – все някога идва ден в който и най-големият хитрец, остава без хитрини, остава безсилен и гладен.