автор: Rodenavlotos

Оставах все така неразпозната.
Никой не знаеше, че аз не съм
това, което отразяваха огледалата.
Светът ме наблюдаваше отвън

и виждаше, което му се иска.
А малкото зверче в корубата,
дълбоко спотаило писъка си,
беше избягало от всичко грубо

и чакаше да му отмине времето.
Понякога за миг надничаше.
Тогава вярвах, някой ще го вземе
и може би дори ще заобича.

Това разбира се бе невъзможно,
Да гледат хората отвикнаха,
все бързащи и разтревожени
и вече нямаха очи за никого.

Когато каза: „Толкова си хубава!”,
разбрах – във мен слепец наднича
и няма за какво да се страхувам –
видял ли ме е, той ще ме обича.