автор: apostola

Понеже бъдещето си не зная
и как ще ме посрещне утре то,
в една учудваща за мен омая
към миналото хвърлям аз листо.

И то ме връща вече със години
далеч, далеч във дните ми назад.
И чак до вечерите детски сини,
строени тихо, като за парад.

Със радост в миналото се потапям.
Сърцето носталгично ми тупти.
И в милото ми детство чак се стапям,
и огънче в душата ми светИ.