автор: osi4kata

Той лежеше във локва от кръв
осем кучета бдяха над него.
Беше мъж, беше силен, бе вълк,
бе студен и не бе на небето.
На небето бе малката Тя.
и го гледаше с обич от горе.
На челото му падна сълза
чак тогава Земята отвори
свойте влажни, студени недра
и погълна мъжа. Без наслада.
Тя го гледаше, малката Тя
от небето, а беше тъй млада.
Преди десет години веднъж
той пристигна в дома им, на изток.
Бе зарязал дома си зрял мъж,
похотлив като звяр, вечно искащ.
Упои до забрава нощта,
похити после нейната майка
пред очите ѝ. Малката Тя
беше там. В задимената спалня.
Той я пита харесва ли това,
тя поклати глава уморено
като отказ и после заспа
във ръцете му. Беше студено.
Осем кучета водеше той.
Бяха негови истински братя.
Заживяха със тях. Малко бой,
много дрога, а майка ѝ плахо
се опитваше да защити
свойто мъничко бяло момиче.
С всеотдайност, с милувки, с очи,
полупразни. Очи на добиче.
Тя се молеше. Малката Тя.
Тя се молеше Богу за него.
Да обикне човешкия свят,
както своите кучета. Нежно
му говореше нощем. Насън.
"Боже мой, помогни му на Звяра!
И на мама. Аз вече не съм
ангел бял.. От смъртта съм по-стара.
И по-мръсна съм. Боже, ела!
Прибери ни и тримата. Боже!"
Бог я чу, ала само прибра
майка ѝ. Не му беше възможно
да борави със дяволска плът,
затова не докосна и Звяра.
И неволно разчисти му път.
Или с умисъл. Някак със ярост
той я грабваше. В клада от страст.
Тя не искаше нищо да помни.
И се молеше, молеше пак.
Осем кучета спомена гонеха.
Тя ги хранеше. Малката Тя.
Осем братя на вълк. На насилник..
Отстрани той ѝ беше баща,
бе ѝ дал даже своето име.
Само Тя, Бог и те осемте
знаеха как нощта той упойва
и разкъсва с жестоки ръце
паметта ѝ. Как тъпче по спомени.
Тя се молеше. Бог да прости.
Него, нея. И той да обикне
някого, без от това да боли.
Той заспиваше, тя коленичеше
и удавяше в сълзи нощта.
Бог отново я чу и изпрати
нож в ръката му. Той я закла
и изпадна в екстаз. Осем братя,
осем кучета виха от скръб
и прегризваха жила по жила
от тЕлото му. В локва от кръв
той лежеше, И беше безсилен.
Осем кучета бдяха над него,
на челото му падна сълзата.
Те отправиха вой към небето.
И видяха, че Тя е Луната.

Р.Симова, 2014