автор: secret_rose

Беше толкова топло - почти като в ада.
И водата не беше за пиене, дъще.
Аз вървях вкокалена, настъпвах душата си,
без да мога да стигна до заветното вкъщи.
Беше слънце и пепел. И изронена мента.
А по пътя пълзяха стари спомени - мисли.
И водата - оловна, и небе - безответно...
Две сълзи за беля, бе. Та нощта да разлисти.
После някой запя. Като в старите филми.
Няма как да ги помниш, още нямаш години...
Вкокалена поспрях, спомних някакво име
и пред мен се явиха светиите трима:
Бяла дева в сукно, малък син, и зората.
Кой? А, Бога ли? Нямаме
с него дума отколе.
Там бе майка ми, дъще - топла, жива и свята,
и сина ми бе там,
учеше се да спори...
Еретично е, знам. И за кладите помня.
Колкото често горях, ах, колко пепел изплаках.
Но на тази земя топла, адска, съдбовна
само дом не видях,
само дом не дочаках.

Беше утро почти. И съвсем като в ада.
И водата не бе за раздаване, дъще.
Но когато от Бога измолиш надграда,
нека не е любов.
Само жажда.
Без връщане.

15.08.2014