автор: bbobbibgbs70

Леко полъхна вятър. Короните на слънчогледите се размърдаха и започнаха да си разказват нещо. Денят беше горещ. Още от далечината се виждаше грамадна прашна фуния, която обгръщаше хоризонта.
Иначе всичко бе в жълто – и слънчогледите и планината, и пламналото небе. Вятърът внезапно спря, така както дойде от нищото. Сякаш се уплаши от нещо. Разперените глави на слънчогледите също се укротиха. Изведнъж – внезапна тишина, която продължи дълго време. На човек му се струваше, че чува стенанията и воплите на нагорещената земя, озвучени от тихата песен на щурците.
От далечината се зададе малка точка, която приближавайки се към жълтата нива оставяше огромни облаци прах. „ Какво е това ?”, се питаха новоизлюпените птички. Слънчогледите се зашумяха – те знаеха кой идва. По лъкатушещия път между гъстите шумящи стъбла се зададе малка каруца. Магарето бе измъчено и слабо – ребрата му с четяха. На шията му обаче се гиздеха три усмихнати сини синци – може би като символ на някаква все още неосъществена мечта, като надежда. Като вдъхновение магарешко...

Каруцата пълзеше по стария път и изглежда си бъбреше нещо с любопитните слънчогледи и скритите в тях животни. Човекът, беше много сгърбен, тих и преждевременно остарял. С незапалена цигара в устата. Бръчките по лицето му се надпреварваха коя да е най – дългата. Кепето му, чиито цвят беше изтрит от слънцето и вятъра закриваше очите. Каруцата бавно и безшумно напредваше сред огромните слънчогледи. Умореното магаре мръдна бавно дългите си уши и погледна умолително състарения човек. Около бистрите очи на животното танцуваха диво рояци дребни мухи и търсиха влага в обедната мараня. Може би кепето попречи на човека да забележи този въпросителен поглед . Каруцата бе пълна с вехтории – имаше стари одеала, кошове, две бъчви, рибарски мрежи и гребла на лодка, дървен крак, както и още много ненужни може би вещи. Старецът мислеше – неподвижната му прегърбена стойка го издаваше. В края на нивата накитът със сините синци от врата на магарето се скъса и падайки, кихна тъжно потъвайки в прахта. Никой не забеляза това. Нито старецът, нито магарето, нито слънчогледите. Но не беше точно така...

Прегърбеният човек вдигна глава и се огледа. Удари силно животното по изтрития сив гръб и постепенно изчезна с каруцата си в мътната прежуряща далечина. Следите от колелетата се заличиха. Там в прахта – сред щръкналите жълти слънчогледи останаха в очакване трите синци.

Внезапно лявата страна на жълтата завеса край пътя се разтвори със замах и сред слънчогледите застана усмихнат въздушният художник. Той духна силно към пътя и се появи бурен вятър. Течението му помете жълтата пясъчна прах и трите сини синци блеснаха на земята, като сълзи под слънцето. Въздушният художник протегна ръка, грабна наниза паднал от каруцата на баща му и го окачи на врата си. Заприлича на млада булка. После изцвили, все едно бе младо конче, бързо се завъртя и изчезна в слънчогледите, които го погълнаха за миг. Тишината отново кацна над тях. Тя плавно и лениво покани жълтото поле да сънува цветни приказки за самотата. А то уморено се обърна към слънцето. И продължи да му се любува. Като постепенно забрави какво се бе случило преди малко. Въздухът отново замръзна от капещата топлина. И се обезсмърти в този си мързелив, но паметен кадър. Под палещите огнени лъчи на влюбеното слънце…

2005
Боян СТАНИЛОВ