Слънцето бързо обходи небосвода и потопи част от златното си великолепие в морето. Водата – още студена и настръхнала от тъмната влажна нощ, с радост се разтвори и прие сутринната топлина.
Оранжевото бликнало цветоусещане се вля в синьо – виолетовото, плъзна се във вихъра на вечното движение и се извиси на върха с пяната на непокорните вълни. И от там, от края на хоризонта започна да приижда светлина и топлина. Това бе началото, после и водораслите и медузите, малките миди и скачащите риби, дори и скаридите се превърнаха в отразител на златната светлина. Плажната ивица, успокоена от нощния прилив, бавно се събуди от новото – старо запознанство, достигнало от прастари времена и дългоочакваното и страстно съприкосновение се възроди. Водата, шеметна и пухкава от трепет за вмешателство със земята, превзе и заглади пясъка, после затоплена, усмихната и мъркаща продължи бавно и лениво напред за да успокои милиардите чакащи песъчинки. Ето че дойде и чудото – слънцето превзе небето с огнен шпалир, целуна земята чрез водата и изля енергията си на брега. Чайките щурмувайки небето, окъпани със златен шампоан, разпръснаха с крилете си капки натрупана любов и я отнесоха в безкрайното с грациозни бавни движения...
Луната блестеше като отрязан женски нокът. Художникът облечен в къса болнична пижама стоеше прав, бос на върха на планината и рисуваше с двете си ръце небето. Той знаеше, че слънцето вече се е показало от изток и очакваше пресни бои за пресъхналата си палитра. Рисуваше със замах по цялото небе. Изписваше картини, които вече беше нарисувал, но по друг начин. По – наситени, по – цветни, по ярки и по – живи и истински. Сега му беше лесно. Небето беше неговото последно разпънато платно и той трябваше да го изпълни с фреските си от край до край. Нямаше много време. Или трябваше с първите слънчеви лъчи да се върне долу в болницата, за да продължи лечението си след възторженото си бягство от там, или да остане завинаги на върха, за да завърши до последно монументалната си картина. Всъщност, художникът беше решил какво ще направи, когато разбра, какво е истинското му състояние след безкрайните тежки операции. Ясно бе едно – за него оздравяване нямаше да има. Предстоеше агония до края, но дали тя щеше да е кратка или дълга, никой не можеше да каже към този момент. Казано с две думи, лекарите удължаваха живота му изкуствено, но без никакви гаранции докога...
Художникът рисуваше със затворени очи малко розово бебе, което махаше с дебелите си розови ръчички над облака. Очите му бяха засмени и палави. Крачетата се мятаха и ритаха звездите. Художникът спря за малко, отвори очи и се замисли. Избърса цветната четка в бялата си пижама и седна на снежния планински връх. Никога досега не бе мислил в прав текст за смъртта. Защото тя бе обща съдба за всички човеци, но все пак дяволски индивидуална и болезнена за всеки един. Духна леден планински вятър и художникът потрепери при мисълта, че всеки е обречен, още щом се ражда да умре – все някой ден, рано, или късно. Ако не се бе появил на този свят, нямаше да се стигне до този абсурд. До тази трагикомедия...
Художникът се изправи рязко и започна да шари тъмното небе с цветя. Оранжеви, жълти, червени и лилави, зелено- кафяви, златни, сини и бели. Пръскаше ги навсякъде. Спомни си, че цветята в къщата му останаха сами тази година и сигурно бяха подивели и изсъхнали. В този момент, той се усмихна и сам се опроверга, защото се сети, че синът му редовно щеше да ги полива. Той нямаше да ги остави да умрат заедно с баща му. Двамата много обичаха цветята...
Изведнъж от оловно- синьото небе художникът дочу познат, но забравен любим за него женски глас, който го викаше по име. Дрезгавият глас го извика няколко пъти гальовно, както когато се женеха и внезапно заглъхна. Сякаш потъна в белия тунел, който разряза небосклона от изток. Художникът посади четката в снега и вдигна двете си ръце нагоре. Вятърът промени посоката си от запад и изду ръкавите на бялата нощница, която стоеше свободно по слабото му високо тяло. Косите му също се разрошиха. В този момент изтрещя гръмотевица, светкавица разряза въздуха и се заби като меч пред художника, който коленичи до нея. Огромно ято щъркели бързо нахлу от белия тунел към планината и започна да се върти ниско над върха. Птиците се снижаваха все повече и започнаха грациозно да докосват с крилата си лицето на художника. В един момент без да се замисли, той хвана забития меч, извади го от снега и го вдигна към щъркелите, които го закачиха с крилата си и вдигнаха художника. Бавно образувайки с телата си формата на кошница птиците понесоха своя нов приятел към виолетовия западен небосклон. Постепенно гръмотевиците заглъхнаха и започна да просветва. Всичко утихна. По планината от небето започнаха да капят мокри пухове и щъркелови пера изрисувани в различни индивидуални нюанси. На върха остана високо да стърчи забодена в снега четка за рисуване, която приличаше на огромен слънчоглед. Отнякъде се чу камбана и песен на стотици медни чамове. Започна да просветва и от долината се чу лай на кучета и кукуригане на петли. Замириса на гора и море. И на акварелни и темперни бои, които се изсипаха със съвсем кратък, но обилен дъжд над планината. Въздушният художник се появи за малко до луната, която беше като изрязан женски нокът, протегна ръцете си и отскубна четката от снега. Той беше решил да до нарисува последната си картина, независимо от времето и житейските реалности. В гигантското платно липсваше само автопортрета му. И той започна да го рисува, въпреки че, вече не беше стъпил на земята...
Слънцето започна да се издига все по нагоре и да се отдалечава завинаги в този ден все по на запад. А морската вода все по-лилава, женствена и тръпнеща изтри следите му от себе си. За да започне след кратката и скучна нощ отново допирът – единение, наречено любов – в очакване на утрешния ден. Защото животът продължаваше напред въпреки всичко. Но нарисуван и по – красив. Като в истинска картина...
2007
Боян СТАНИЛОВ