/стих от архива/
Жужи едно вретено равномерно –
от дните ни изприда нишка фина,
пресуква бяло, шарено и черно,
навива я – година след година;
едно вретено шеметно се носи
през нас, през времето и през живота,
преде проблеми, ядове, въпроси,
преде по равно злото и доброто,
а цветовете бавно избледняват
и шарките се губят и се сливат,
изпредената нишка изтънява
и става все по-сива и по-сива...
И както и да го тъкмим, изглежда
животът е такъв, за съжаление.
Но все пак има някаква надежда,
мъждука в него някакво Спасение,
подобно бледа сянка в полуздрача
– полуреалност и полувидение –
пресукано във времето, така че
да бъде Спасов ден по Възнесение.
Самият Господ Бог на тази дата
на отпуските земни слага края,
душите се изнизват през вратата
и правят преброяване сред Рая.
Това е Спас – без писани икони
един църковен аналепсис* древен,
възпяван от кондаци и канони
на Дамаскин и Роман Сладкопевец*
Това е Спас – една легенда стара
от векове известна на земята,
позната на балканските овчари,
изкарващи на този ден стадата
за първи път на пасищата летни;
на конниците, резнали за здраве
разкошните опашки на конете си,
закичили с венци добрите крави.
Тъй много символи събрани има
на този ден, дошъл от вековете,
че оня, тръгнал с неговото име,
навсякъде си ходи със късмета.
Но и това е рядкост днес, защото
Сузан и Стив смениха Спас и Спаска -
забравя името им обществото,
а то е име-гордост, име-ласка...
Е, с времето не може да се спори –
вретеното жужи, преде години,
и отесняват вчерашни простори,
и избеляват хоризонти сини.
Но идва сякаш време по привичка
към своето вчера всеки да се върне –
за да потърси корена на всичко,
покълнало през дните като зърно...
...и стига Спасов ден – или междата,
онази светла граница красива,
разделяща пристигащото лято
от пролетта, която си отива.
____________
* аналепсис /гр. analepsis/ – Възнесение Господне;
* каноните за литургията на Спасов ден са написани от св. Йоан
Дамаскин и преподобния Йосиф Песнопевец, а кондакът и
икосът са на Роман Сладкопевец.
05. 06. 03, Ветрен