/стих от архива/
Синеока земя, годенице на хляба и лятото,
потопила нозе до коляно в прибоя на житни вълни,
даже не чернозем - светлозем бих нарекъл полята ти,
щом и слънцето, в тебе посято, на жито кълни!
Изповядвам великото таинство на твоята щедрост кърмилна,
нестинар съм по твоята жертвена - жътвена - луда жарава,
и се вричам, макар да разбирам, че думата-клетва безсилна е
пред големия вик на пръстта.
И безсилна докрай ще остава!
И те моля, земя –
щедростта си недей ми отнема!
Нека врастнат нозете ми в теб – плът от твоята плът!
Да изгряват в душата ми не пълнолуния, а пълноземия,
и – осъден на вечност – на жито да стана,
на огън,
на път...
16. 08. 02, Ветрен