автор: Rodenavlotos

Известен сладострастник - слезе мракът
и закарфичи с лунна брошка дрехата ми.
Помислих си: „Защо един очакваш,
а друг ти дава своята утеха.

И от това светът на смисъл обеднява.
И ненаписана една соната
завинаги във времето остава.
Не ми отнемай тази нощ Луната!

Ела и напълни ме-делва, със жълтиците
на твоето единствено присъствие.
Защото самотата е със клюн на птица,
а клоните - несподелени кръстове.

Но ще си тръгне-малка блудница и тази нощ,
и ще тъмнее празно от луна небето.
Лежи до мене мракът незаситен още,
а на гърдите лунната ми брошка свети.