автор: severianin

/стих от архива/

Лопата черно слънце –
и от нищото
избухва сердоликово сияние
и лумва лято в старото огнище,
медта загубва ясни очертания
и сякаш восък – мек, златист, покорен –
се готви за прераждане, което
старикът с пръсти като криви корени
измъкнал е в съня си от сърцето.

Медта не му се противи.
Тя знае
че в лоното на същността си има
стотици форми, още неизваяни,
но вече някак смътно доловими.
Метафорична, тръпнеща, гореща,
като жена в мига, когато ражда,
пищи от болка – и не я усеща,
и цялата е порив, устрем, жажда
и светло колебание, което
не бърза още форма да приеме,
готово да се претвори във цвете,
в душа, вълна, сияние, поема.

Старикът мисли.
Той се връща сякаш
в мига на своите среднощни бдения,
когато приказният свят на мрака
му е показал блян или видение.
Той вижда този блян, той го усеща,
той бавно го изнася вън от нищото.
Медта отдъхва – мека и гореща,
тя още е подвластна на огнището
и още смътни форми скитат в нея,
но сигурно, категорично, зримо
в метала чист и ясен образ зрее.
Медта добива същност, има име!

...

Насред Париж, в музейната палата,
там, дето Лувър се оглежда в Сена,
по-скъпа от среброто и от златото,
днес тази мед – въздишка спотаена,
в кристала на витрината затворена -
като родопско халище изгрява*.
Подарък от старика с пръсти-корени
за хората, които не познава.
__________

* Преди години имах възможност да видя как твори в работилничката си най-старият /тогава/ устовски медникар. За съжаление не помня името му. Но не съм забравил, че в Лувъра той присъства завинаги с две самостоятелни изложби кована мед - битова посуда и църковна утвар.

07. 10. 02, Ветрен