автор: Akinfa

Родих се някога в някакъв краен квартал.
В поемата ще разкажа какво съм преживял!
Родил се бях в семейство интересно,
с които като малък живеех си чудесно!

Четях книги с интерес, ненавършил пет
и дори не предполагах, че ще стана поет!
Понякога мама ми се караше:"Мълчи!",
а баба постоянно ми натякваше:"Учи!".
Бях аз детенце скромно, доста срамежливо.
Обичах си живота и чувствах се щастливо!
Минаваше времето. Навърших седем лета
и на училище за пръв път отидох есента.
Там със хората се запознах - големи и малки,
глупави и умни, зли и добродушни, истински и жалки!
Така намерих бързо приятели мнозина,
но до днес не ме предадоха малцина.
Те винаги ми помагаха, когато се нуждаех.
Тя бяха с мен, когато плачех и сияех!
А времето прелетява като птица покрай нас.
Кога така пораснах, че тръгнах в шести клас?
Беше септември, грееха слънчевите лъчи.
Сърцето ми трепна пред две приказни очи.
Влюбих се силно, но и по детски, наивно.
Вярвах в любовта, това чувство противно!
Просто отидох при нея и нежно я прегърнах!
Исках светът й с любовта си да обгърна!
Тя обърна ми гръб и обзе душата ми мрак.
Другите се подиграваха:"Тя и този глупак!"
Депресията роди се в душата на малчугана.
Аз почувствах се различния, а не хулигана!
Нощите, изпълнени със сълзи без смисъл
раждаха в главата ми самоубийствена мисъл!
Нея я нямаше, за нея бях грозен и жалък!
Исках да се гръмна. А бях на 13, толкова малък...
Свил се бях в ъгъла на училището сутринта.
Плаках отново, и изведнъж...някой подаде ми ръка.
Не бяха приятели, нито учителите строги!
А беше ангел, изпратен за мене от Бога!
Отличничката на класа стана приятелката ми едничка.
Споделях й всичко в малката си душичка!
Тя помагаше ми да забравя колко съм нещастен.
Тя ми казваше, че притежавам сърце прекрасно!
Един ден в главата ми роди се вдъхновение
и незнайно как написах аз стихотворение.
Приятелката мила прочете го и каза:
"Как искам да го постна в мойта страничка за фрази!"
На другия ден тя дойде и каза:"Браво за...знаеш кое".
И с радост видях, че са харесали начинаещия поет!
Започнах да пиша с думи, извиращи от сърцето.
Хандрата бе отключила скрития талант на момчето.
И така в душата роди се стихът за "Моето момиче".
Онова, "по-красивото от розов цвят, по-нежно от кокиче".
След месеци се рових в нета и на снимки се любувах.
Изведнъж видях "СтиховеБГ" и там творбата публикувах.
Там аз се запознах с много читатели, писатели, поети,
които също като мен споделяха си чувствата проклети!
Харесваха те стиховете ми със думи елементарни,
сигурно на тях творбите им се струваха забавни.
Докато чаках тролея на последната му спирка,
най-после се реших да издам дебютна стихосбирка.
Събрах стиховете си любовни и ги пуснах в нета.
Никой не обърна внимание на римите на поета.
Депресията обаче не напускаше душата ми черна,
от която римите се лееха - мои приятели верни!
И написах аз толкова стихове за самотата,
защото само тази болка беше ми позната!
Толкова писах на една тема и не прогресирах,
а опитвах втората си стихосбирка да продуцирам!
И нея никой не забеляза, а аз със стиховете приключих.
Дойде прекрасното лято, нещо неочаквано се случи.
Преместих се в гимназията, далече от квартала.
Колко много още изненади съдбата бе ми дала.
С приятелката мила пътищата ни се разделиха
и чувства носталгични във душата ми се свиха.
Тя ми показа приятелството какво означава.
Тя ме научи да вярвам, а не да се предавам!
И до днес поканякога се срещаме случайно
с прекрасната ми приятелка всеотдайна!
Тъкмо беше започнало поредното ми лято,
което на изненади оказа се доста богато!