...........
Божура потрепери от студения вятър и пристегна вълнената си забрадка. Смрачаваше. Дано Минка, пощаджийката, да не е затворила пощата, че да си вземе пенсията. Още невзела ги и парите бяха
свършили. Като плати тока, водата и... Дали дървата щяха да ѝ стигнат? Отрано почваше зимата. Добре, че беше здрава за своите седемдесет и две години и за хапчета поне пари не даваше, градината сееше, двайсетина кокошки, прасенце, козичка гледаше. С тях си говореше, тях галеше. Ни мъж, ни деца, ни внуци. Сама, съвсем сама като кукувица. Кога пиян, кога не, но докато беше жив Неделчо, поне вратата ѝ отваряше. А пък сега тая зима... Първата зима, дето сам-сама ще кара. Дано не е дълга, Боже, дано! Лятото е друго – работа по двора, комшийките види, извикат си... Ааа, ще е затворила пощата, ще е затворила, помисли, то щом рейсът е дошъл. Докато нагласи животните и ей на сигурно я е изтървала .
Автобусът от Варна, който в пет следобед пристигаше в тяхното село направи пълен завой на селският площад. Спря, въздъхна уморено и отвори вратата си.
„Райка! Нейната Райка!“ - Сърцето на Божура щеше да изскочи от гърдите ѝ. Детето, което беше загубила преди години слезе усмихнато, живо и здраво от автобуса, огледа любопитно малкия селски площад, спря синьо-зелените си очички във вцепенилата се от изненада възрастна жена с черна забрадка и изчурулика към дребничка, мургава жена, на която шофьорът подаваше огромен куфар.
- Пристигнахме ли, мамо?
Тази красива, млада жена ѝ бе позната от някъде...
- Да, Даре, пристигнахме. - отговори тя на детето и виждайки Божура попита:
- Извинете, къде живее Неделчо Неделчев? Неделчо Атанасов Неделчев. Знаете ли?
- Ела, дъще, ела! Майка съм му. Той вече Неделчо...
Валентина Йосифова
22.07.2014 г.