автор: Valens

Видял я в санаториума и всичко му се преобърнало. Разбрал, че цял живот нея е търсил, че най-после я е намерил. Най-красивото момиче на света, най-доброто, с най-чистата душа. Боряна се казвала.
Подхвърлена била пред едно сиропиталище. Мургава, слабичка, накуцвала леко. Там израснала. Гледала как все другите, бели и здрави, деца осиновяват. Нея никой не я поискал. Завършила гимназия. Започнала работа в един шивашки цех. Там срещнала мъжа си – техник по машините. Влюбила се в него. За пръв път ѝ било. Срамувала се. Като влезел в цеха, очи не вдигала да не разбере. Хубав мъж бил, а пък те, шивачките, все жени. Приказки се носели за него, че бил коцкар, но тя не вярвала. Много от колежките ѝ били къде-къде по-хубави от нея, с майка, баща и чеиз и защо точно нея избрал за жена Боряна така и не разбрала. За пръв път „мамо“ и „тате“ на свекърва и свекър казала. За пръв път семейство имала. Пък и те като собствена дъщеря я приели. Благодарна съм им, казвала.
Но слуховете явно били верни. Малко след сватбата почнала да чува – с тая го видели, с оная. „Сметка ли ще ми държиш? – Викнал, като го попитала веднъж. - Къща съм ти дал. Семейство. Кой друг щеше да те вземе такава?! Ръка трябва да ми целуваш... Вместо да ми цивриш, едно дете да ми беше родила.“
Но дете все не идвало и не идвало. „Не се притеснявай, момичето ми – казвала свекърва ѝ. - То тия работи са от Бога. Щом те праща докторът на Вършец, що да не отидеш. Човек не знае, откъде полза ще види“
„И един ден нямаше да го търпя, Неделчо, ако не бяха майка му и баща му. Обичам ги. Не мога да ги нараня.“ Така му казала. Пък той ѝ отговорил: „Ще те чакам. Колкото, толкова. Когато си готова – ела. Домът ми е отворен за теб.“
Годините си минаваха. Пропи се Неделчо. Уволниха го от работа. Пиеше. Пиеше и все пътя гледаше. Да я види. Да дойде.
Само да знаеше Божура къде да го намери това момиче!? Да го извика. Да не се погубва детето ѝ.
Като го видеше трезвен, до сълзи го молеше:
- Иди! Потърси я! Може да не смее. Може пари за път да няма...
Но той отсичаше:
- Казал съм ѝ! Когато е готова с мене да остане, да дойде.

Червено. Червено. Червено море от божури се разливаше върху костюма му. Цяло село се извървя да се прости с Неделчо. И всички все божури носеха. Червени божури. А тя, Божура, с един от тях гонеше кацащите по милото ѝ восъчно-жълто лице мухи, спомняше живота, надеждите и страховете си и питаше: „Защо?“.


/следва/