автор: rumpel

І.
Джиесемът мълчи. И мълчание страшно раздира
двете малки числа на часовника, спрял във дванайсет.
Вътре в мене горчи. Нещо вътре у мене умира.
Не, това не съм аз. Аз такава не се поназнайвам...

Стапям ланския сняг. От изплакана всяка снежинка
се заражда море - разлюляно от страст, буреносно.
Не те мисля за враг. И не търся за нищо причина.
Само чакам звъна. И отлагам въпроса за после.

ІІ.
Втори ден на безмълвие бавно у мене се сгушва.
Джиесемът мълчи и самотен в нощта се зарежда.
Само ланският сняг се превръща на кишава суша.
А в очите ми гасне последната моя надежда.

Питам всяка пиаца къде ли свободен се скиташ?
И дали сам си ти по софийските улични преки?
Виждам как се превръща на точка след МОЛ-а таксито.
И оставяш снежинките все по- и все по-далеко...

ІІІ.
Беше казал Дамянов, че ден или два се тъгува.
Джиесемът мълчи. Ланшен сняг свети в моите мигли.
Чрез терапия снежна направих аз свое сбогуване.
И да звънне тепърва, просто няма кой да го вдигне!