автор: severianin

Ето колко много ме няма:
под тук ме няма, над там ме няма...
Иван ХРАНОВ

Наистина ли тъй невидим крача –
под тук, над там, из “може” и “не може”?
Наистина ли е лъжа това, че
съм все пак жив, че съществувам божем?
Наистина ли не оставям диря
сред “всякога”, пред “има” и зад “няма”?

Защо ли питам и какво ли диря,
когато знам, че всичко е измама?...

Защото съм – под тук, над там, в “обратно”;
защото даже в “никога” ме има,
защото съществувам многократно –
в “довчера” зримо, в “някой ден” – незримо.

В децата и във внуците си дишам,
в овощните дръвчета плододавам,
за “вместо мен” горещи рими пиша
и в тях съм днес, и утре в тях оставам.

И ако подир “после” ще ме няма
– под тука без следа, над там без диря –
това едва ли е житейска драма:
кой казва, че накрая се умира?

Кой казва че ако от “днес” си ида,
сред “всякога” ще спра да скитам вечно?
Че ако тук не могат да ме видят,
гласът ми няма да ехти в далечното?

Ще раждат ябълките сто години,
а семките им ще родят дръвчета.
Кой ще рече, че аз съм си заминал,
додето плод по клоните им свети?

И внуците ми внуци ще отгледат,
но капка моя кръв из тях ще скита
и ще е пълна моята победа,
повторят ли на моя род чертите.

Аз ще остана – порив, жажда, трепет,
от облака дъждовен – влага чиста,
изгарящ слънчев блик и лунен шепот,
през март по всеки клон ще се разлиствам.

Ще бъда!
Със земята ще се смеся
и в бъдните столетия далечни
не бог Христос – духът ми ще воскресе.
Пребъдно!
И воистине!
И вечно!

И може да ме няма толкоз много –
под тук, над там, зад “близо”, пред “далече”;
но да не съм сред “някога” – не мога:
аз просто съм осъден да съм вечен!