автор: severianin

Да се взираш в живота, значи да се взираш в страданието.
Фр. НИЦШЕ, “Така каза Заратустра”


Тъй много зло и болка покрай мен –
от всеки миг страдание извира,
страдание бележи всеки ден...

Дали излишно в тоя свят се взирам?
Но може ли с превързани очи,
препъвайки се, да вървиш в живота?
Как може – сляп! – човек да различи
гримасата на злото от доброто?

Или и то е само розов грим?
Усмивката – гримаса за заблуда?
И може би – слепец сред свят незрим –
бих вярвал в добротата като в чудо;

и може би с тояжката в ръка
– незрящ – бих бил по-сигурен.
Защото
бих търсил пътя опипом!
Така
бих бил нащрек при срещите със злото...

Но аз съм зрящ.
И крача в своя ден,
от сляпото страдание сподирян.
Гримасничи светът около мен...

...Или излишно в мрака му се взирам?